МАГИЯТА СЪРЧО

Трудно е да се измисли по-подходящо заглавие за редове, посветени на големия български театрален режисьор Стефан Сърчаджиев. Затова си позволих да го "открадна" (заглавието) от телевизионния филм (в няколко части), дело на негови потомци - внука му Стефан Богданов Сърчаджиев и много други. За театрален педагог, отгледал толкова прекрасни актьори (освен преките си наследници), може спокойно да се каже, че всички те са негови потомци.
Сърчо, стогодишнината от чието рождение (в град Кюстендил) отбелязваме на 25 декември, е един от неколцината майстори на театралното вълшебство, блеснали като творци и педагози в средата на миналия век, направили изключително много за родното сценично изкуство и оставили трайни следи в него. Според мен след техния батко Николай Осипович Масалитинов те бяха главно четирима: Боян Дановски, Кръстю Мирски, Филип Филипов и Стефан Сърчаджиев. Първите двама с академичен поглед (на много знаещи и можещи хора) към сцената, а вторите (без да подценявам ерудицията им), надарени с изключителната способност да обогатяват текстовете и мислите на авторите със своето силно театрално усещане.
В това отношение интуицията и импровизационната дарба на Сърчаджиев бяха ненадминати и за щастие често използвани в сценичната му практика. Сега, благодарение на предимството на миналото време, можем да кажем, че той направи гледаеми, дори вълнуващи постановки и от литературно не съвсем пълноценни текстове. Две са според мен главните теми, които го обсебваха - човешката борба за по-справедливо общество (класическата "Фуенте овехуна", българските "Тревога", "Разузнаване", "Село Борово") и човешката любов с нейното велико тайнство ("Ромео и Жулиета", "В полите на Витоша"...) Още от ранните си режисьорски изяви Сърчо проявява и изключителен вкус към световната класика ("Хитрините на Скапен", "Адвокатът Патлен", "Волпоне"...)
Имах удоволствието като студент по театрознание, другарувал главно със студентите по актьорско майсторство, да участвам в масовите сцени на постановката му "Ромео и Жулиета" в Народния театър. Гледах отблизо репетициите на артистите Ирина Тасева и Мила Павлова, Апостола Карамитев и Спас Джонев и се радвах на умението му да заразява с голямата си обич към театъра всички участници. Винаги съм смятал за свой изключително голям шанс, когато се е случвало да разговарям с театрала Стефан Сърчадижиев, независимо от делничността на темата. Последната ни среща беше в един хотел в Русе, където той беше започнал да снима филм по "Втора рота" на Павел Вежинов... С неудобство забелязвам, че това е първото име на писател, което споменавам и моля пропуснатите по-горе Шекспир, Яворов и другите да ме извинят.
Не мога обаче да не изредя имената на поне неколцина от моите съкурсници, които учеха актьорско майсторство в неговия клас. Ето някои от тях: Таня Лолова, Гинка Станчева, Цветана Гълъбова, Росица Данаилова или партньорите им от студентската скамейка: Григор Вачков, Кольо Анастасов, Досьо Десев, Ицко Финци... От предишния випуск на Сърчо са пък Катя Зехирева и Луна Давидова, Коста Цонев и Георги Калоянчев. Не искам да пропусна и режисьори като Вили Цанков и Рангел Вълчанов.
Отделно могат да се изредят и непосредствените, кръвните  потомци на големия режисьор. Един от тях пише: "Да бъдеш част от фамилията на Сърчаджиеви, значи да си "обречен" на театър, да си "обречен" на изкуство. Средата на родителите ти е театрална, приятелите им са хора на изкуството, проблемите, разисквани у дома, са театрални. Дори смъртта е свързана с театъра - през 1965 година Стефан Сърчаджиев почива от инфаркт в кабинета си в Народния Театър."
Тогава той е бил на 52 години. И остава споменът за ярките му театрални постановки, за филмите му, за няколко курса артисти, които той прекрасно е изучил и на професионализъм, и на българщина, и на всеотдайност в трудния занаят на актьора...
 Връщам се да гледам за кой ли път чудесния телевизионен филм "Магията на Сърчо", посветен на големия ни режисьор и се убеждавам, доколкото това е възможно за човек реалист като мен, че в дарбата на някои хора има и нещо отгоре, нещо над естественото. Сестрата на Сърчо казва как той още като две и половина годишен се качил на сцената, за да каже стихотворение и не искал да слезе оттам. А другите интервюирани във филма участници, главно някогашни негови студенти от няколкото му класа (през четири години) неведнъж повтарят думичките магия, магически, магьосник. Самото театрално изкуство е една голяма сценична магия и може би точно затова най-добри негови жреци са хора като вече столетникът, но незабравим Стефан Сърчаджиев.