Уютните музи на Калина Атанасова

Много хора пишат за Пловдив - и аз съм една от тях, много хора рисуват Пловдив - всеки знае Цанко-Лавреновите архитектурни хроники, помни  Златю-Бояджиевата пързалка по Таксим тепе, Матьо-Матеевите хълмове и река Марица, гледани от високия етаж на неговото ателие, но особено близка ни е интимната атмосфера на онзи Пловдив, който живописва Калина Атанасова. Защото тя, отгледаната и живееща в центъра на Пловдив, на самата Главна улица, познава както никой друг една особена прослойка градски хора, пловдивчани - тези от централното градско ядро, живеещи в полите и по стръмнините на Трихълмието, някъде около Джумаята или католическата черква, около Цар-Симеоновата градина и Военния клуб. Тези хора имат свой колорит, свои обноски, свой начин на живеене и общуване, своя старомодна добродетелност. И в изложбата й в галерия "Сигна" в Новотел "Пловдив", озаглавена "Нашият Пловдив", ние ги виждаме, виждаме къщи и архитектурни ансамбли от Главната улица, виждаме дами с кученца и чадърчета и господа с гарсонетки  и бастунчета, семейни компании край латерната в Стария град. Личи, че художничката ги познава, ако не от лични срещи, то от снимките на скрина и бюфета, които във всяка пловдивска къща се пазят, от разказите на баба и лели. А защо не и от собствените си непосредствени впечатления и преживявания. За тази пловдивска специфика поетът Иван Теофилов казва в стихотворението си "Джумаята" - "Реликви-сгради в царствено каре,/ наивно и помпозно украсени/ С барокови релефи на търговски или семейни музи... Мил пейзаж на добродушните ни усмивки!/ И ето детската, провинциална Европа, приютила светостта/ с леточислението на Улу джамия, запалила край летния си спомен/ тополите като могъщи свещи..."
Калина Атанасова рисува отново и отново прекрасните възрожденски къщи в Стария град. При нея те са розови, жълти, сини, дори лилави. Тя е истински Модилиани на старата пловдивска архитектура - силуетите на къщите и любимите й персонажи са винаги издължени и като че ли леко поклащащи се от аристократична изнемога и изтънченост. Като почитателка на нейната творческа вселена няма как да не забележа, че някои образи и сюжети се повтарят, тя е склонна към вариативността, има си любими образи и сюжети, които детайлизира във всяка нова картина. Този път тя е и по-декоративна, с повече внимание към детайла - дали в десена на блузката и полата, в някой аксесоар, в някоя малка скъпоценна подробност. Но има и нещо ново - голямото платно със Свети Георги, който убива змея със 7 глави, различни глави - струва си да го разгледаме подробно и да се размислим - това са седемте смъртни гряха, свързани с много съвременни недъзи. 20 картини, 20 прореза, 20 проекции в домашната история на Пловдив. Със закачка и шега. Малко като гротеска, малко приказно. През цялото време на ръба. Очевидно е желанието да опазиш този любим на мнозина Пловдив от попълзновенията на времето - от стъклото, бетонните конструкции, от фалша и имитацията, от еднаквостта. От забравата.