Бисквитените авоари на обърнатата банка

Третият сезон на сериала "Дом за нашите деца", излязъл на малкия екран година преди големите обществени промени у нас, поднася незабравима сцена от онези, на които казвахме "мила родна картинка". Малко градче, притихнало под похлупака на нощта, изведнъж скача, сякаш по тревога. "Морето изхвърля цигари! Цели кашони с "Марлборо"!" Тази вест раздира тишината и вдига мало и голямо на крак. Хората нагазват във водата направо с дрехите си, трескаво пълнят джобове и пазви, че и пластмасови щайги с хилядите кутии, които вълните тласкат към брега. Вижда се бутане, блъскане, някой се провиква, че има за всички, но това съвсем не успокоява страстите. Жена изпищява: "Нено, иди изключи котлона, бре, че го забравих!" Отговорът е: "Майната му на котлона, събирай тука!" И сякаш за да не заживеем с илюзията, че само простолюдието, при цялата условност на тази дума, е скочило в нощното море, чуваме глас: "Даскале, за учениците ли ги събираш!" И още: "Ти нали не пушиш, кмете!" А той, градоначалникът, е натъпкал цял кашон и едва го крепи на багажника на колелото си. "Да беше дошъл с ладата!" - го подиграва някой в тъмното. А нечия едва сдържана радост от неочакваната  далавера оформя поантата на целия епизод: "Утре на Златни пясъци - по четири лева парчето!"
Четвърт век по-късно обърнал се в Монтанско ТИР разпилява на пътя хиляди кутии с бисквити. Млади и стари от близкото село се стичат на местопроизшествието, пълнят джобове и чанти. За разлика от филма, тук кметът извиква двама от програмата за временна заетост и ги назначава за охрана. Мерките обаче са позакъснели, защото стотици кутии са вече в ръцете на местните жители, които се радват като на печалба от тотото. Бисквитите се оказват диетични, но нали на харизан кон зъбите не се гледат, ще си ги ядат чак до Коледа.
Между двата епизода лежат десетки и може би стотици други - действителни или пресъздадени в литературата и изкуството. Движеща сила в първия случай не са беднотията и недоимъкът. При социализма те бяха не типичното, а изключението, не можеха да обхванат цялостно едно градче, колкото и малко да е то. Пък и във филма не става дума за храна, а за цигари. Не всеки пуши, но всеки тъпче джобовете си. Защо пък да се мине? Щом всички така правят, и той няма да остане по-назад. Все ще намери за какво да употреби кутиите с цигари. Ето, на "Златните" вървят по четири лева парчето.
Във втория случай героите са гладни хора. И не от вчера или от днес, а от години и, едва ли ще е пресилено да се каже, от десетилетия или поне от петилетки. Хора от онази част на България, която с горчив хумор наричаме Северозападнала и която е най-изостаналият регион в целия ЕС. Със сигурност някога високият морал им е бил присъщ, знаем безброй примери в тази посока от онова, което сме чели или гледали на екрана, че и което сме видели в самия живот. Днес обаче тъкмо беднотията и недоимъкът са блокирали задръжките и няма никакво съмнение, че ако кметът не беше поставил охрана, всичките хиляди кашони щяха да бъдат разграбени, та да има какво да се яде не само до тази Коледа, но и до следващата.
"Няма ли отличници в този клас?" - безнадеждно питаше един от преподавателите ни в редките случаи, когато констатираше, че масово не сме си научили урока. Оказва се, че и в двата епизода няма. В първия онези, които трябва да дават пример - учителят, кметът, правят точно обратното. Скрупулите падат и едва ли не всеки придърпва към себе си онова, което заеманата позиция му позволява. Колкото по-високо е в йерархията, толкова по-големи са възможностите. "Това е моята волга - беше казал, сочейки торбата си, един от по-ниското, заловен от някакъв началник да краде ябълки в овощната градина. - На теб ти пълнят багажника, пък аз си нямам кола, нямам и антураж, сам си тъпча торбичката!"
Още по-отсъстващ е добрият пример днес. В пъти е по-липсващ. От малкия екран, от страниците на печата, че дори и от някои банки в парламента ни гледат не тези с торбите и даже не онези с багажниците. А лицата с милионите в сметките си, с примамливия, но недостъпен за публиката лукс, с паразитното харчене на лесно изкараните пари. Имената, които израснаха в бизнеса от нищото. Които забогатяха не заради способностите си, а защото са вкарани в играта, защото са уреждани с примамливи обществени поръчки и с възможности да придобиват на безценица апетитни обекти.
"Това е нашата банка - сякаш казват селяните за обърналия се край Монтана камион. - Както вие се каните да промените закона, за да си изкарате от нашия джоб пропадналите милиони, така и ние ще награбим разпилените кашони с бисквити, та да има какво да ядем до Коледа, а ако не ни бяха хванали - даже чак до другата. Нищо, че са чужди."
Сигурно можем да ги осъждаме, но не и да ги съдим. Защото други преди тях са и за съдене, и за осъждане. И по морал, и по закон.

Други текстове от автора на www.ivoatanasov.info