За кого бие камбаната

Онзи ден една жена от казанлъшко село се удави в язовира. Трагичната случка не е следствие от нещастен случай, а от съзнателно взето решение. Защото минути преди това тя очевидно е имала намерение да потъне в студените води на язовир "Копринка", като се хвърли от стената на водното съоръжение. Но там имало рибари, които я прогонили. Забележете - прогонили! И продължили да си ловят рибата. Жената преминала по шосето, което е на язовирната стена, отишла до плажа и навлязла във водата. Навлизала полека, но решително, докато водата не погълнала тялото й. Тогава всички се втурнали да я спасяват, но вече било късно. Местните електронни медии веднага надушиха "огромни дългове", защото днес никой не вярва, че можеш да си отидеш от живота просто така - отчаян от всичко, което се случва. По-късно се оказа, че няма никакви дългове, просто жената изпаднала в депресия и решила да сложи край на живота си. На 54 години.
Сега си мисля за ония рибари, които я прогонили от язовирната стена, без да разгадаят отчаянието в очите й. Или, може би, са го видели, но не им се е занимавало - все пак те дошли да ловят риба, а не да спасяват нещастни хорица. После, разбира се, гузно се завайкали и затичали по брега, само че на този бряг вече нямало никой.
Тази житейска и печална, естествено!, случка ме накара да се замисля за крушението на духа и бездушието на всеки един от нас. Те до такава степен са станали част от ежедневието, че ние дори не подозираме в каква степен сме се превърнали във врагове на другите. Демоните, които през вековете са били култивирани и до голяма степен озаптени, демоните във всеки от нас изведнъж изплуваха на първа линия. И как ние изумено ги обслужваме, сякаш те са нашите господари. Откъде злото има толкова сили, че повече от две десетилетия ни кара да се стряскаме, но не и да му се противопоставим. Дали пък не е прав Дядо Славейков, когато съкрушен от политическите ежби изрича трагичното за него откритие "Не сме народ, а мърша!"
Какво се случи, че днес всяко добро ме разплаква, а напротив - всяко човешко неприемливо поведение ме отвращава, но не извиква сълзи в очите ми. Доброто наистина се превърна в нещо толкова рядко, че започваш да му се чудиш. Докато лошотията е ежедневие. И най-често го отнасят бедните. Защото техните защитни сили се изчерпват. Те не могат или не искат да съдят, защото не могат да си платят такси, адвокати и прочие неща, свързани с правораздаването. И те са дотук. Адвокатите и съдиите вървят ръчичка за ръчичка със силните на деня. Няма да ви привеждам примери - огледайте се наоколо и ще се убедите, че съм прав. Не помня дали съм давал пример със стихотворението на Джон Дън, което Хемингуей слага като епиграф на романа си "За кого бие камбаната". Но се изкушавам да го приведа в превод на Владимир Левчев:
 Човекът не е Остров, вътре в себе си затворен;
Човекът има връзка с Континента, той е част от всичко друго;
Отмъкне ли Морето буца Пръст, по малка става територията на
Европа, както ако откъсне Полуостров цял или събори Замък
на твой приятел или твоя собствен замък; всяка
човешка смърт ме намалява, аз съм част
от цялото Човечество; и затова
недей да питаш
за кого бие камбаната:
камбаната бие
за теб.
Уверен съм, че една камбана дълго още ще звучи над водите на яз. "Копринка". Но ще има ли кой да я чуе!
Такива работи...