Откраднатата държава

Обикновено сме свикнали да мислим, че родът, общината и по-общо казано - обществото създава държава. Тя е надсубективно и надобщностно нематериално създание, институция на свободата и сигурността, вероятно и на просперитета.  Определени групи от хора, водени от стремежа да си осигурят по-хуманен, спокоен, уравновесен и правдив ред в отношенията помежду си и спрямо външни за тях групи, решават да отделят от залъка си под формата на данъци, да се самообложат, така да се каже, за да сформират за своя сметка орган или органи, натоварени с отговорността да работят в името на общото им благо. Така са възникнали градовете-държави, а по техен пример - съвременните държави.

Пак обикновено демиургът, владетелят на тези държави, наричан от Жан Боден суверен, определя свободно обществените отношения, които се нуждаят от нормативен контрол и съблюдаване. Държавата със задължителни за всички поданици или граждани всевалидни актове регулира обществените отношения по такъв начин, че в максимална степен 

да бъде удовлетворен интересът на цялата група народ,

която я е сформирала. Или конституирала, ако звучи по-убедително.

Има държави всякакви. Когато народът е приел, че и земята, и всичко на нейната територия е божествено или наследствено притежание на един владетел, той възприема държавата с монархическа форма на управление. Макар и да не вярва докрай в това, се съгласява, че властта е естествена привилегия на монарх, който може, ако пожелае, да състави правителство или дори да възложи някои от правомощията си на парламент, ограничавайки донякъде абсолютната си автономия. В други държави ролята на монарх играе религията и народът там - волно или неволно, разумно или не, смята, че канонизацията на властта е по-важна от формата на управление. Поради това те намират своята идентичност в принадлежността си към вяра и форма на живот, която съответства на тази вяра. В подобни държави обществените отношения са подчинени; държавата определя кои отношения да регулира и кои - не, а така също има безконтролното право да правораздава от амвона на своето име, а не от името на поданиците си, нищо че обикновено формално го прави другояче.

Демократичните държави притежават до известна степен характеристиките на естествено възникнали и самоорганизирани свободни обществени отношения, създали по естествен житейски и стопански път формация, която да ги защитава; институция, предназначена 

да охранява ценностите на социума

И тази институция е държавата с нейните органи. Но в съвременния свят има много страни, образувания в немакиавелистичния смисъл на думата, които оповестяват, че се смятат за политични и суверенни, дори за демократични, но реално работят в друга форма на обединение или управление.

Има и общества, които поради своята слабост или неподготвеност изкривяват демокрацията по такъв начин, че тя неизбежно се изражда в потисничество. Това са общества, в които плебсът не е свикнал да живее в условията на народовластие, доколкото самият народ има ценности, напълно несъвместими с утвърждаване на волята на мнозинството над тази на малцинството. В подобни групи от хора моралът и правото принадлежат на по-силния и следователно колективното управление е напълно несъвместимо с морала на мускула и житейската устойчивост на личното облагодателстване. Такъв народ изначално не възприема междуличностните отношения за обществени, доколкото за него обществото не съществува, ако не е естествено подчинено на водач, богаташ или аристократ, макар и без синя кръв; робството е мразено не поради любов към свободата, а понеже създава пречки пред масовата кражба на чуждото имущество и труд. Народът в този случай е група от хаотични и полупещерни индивиди, свикнали да живеят в страна, идентифицираща територията, но не и ценностите, въжделенията, мечтите и дръзновенията на тази група. Такова общество няма нужда от конституция, съхраняваща монолитността на културата, спокойствието и добруването. То възприема държавата като инструмент на властта, чрез който малцинството да утвърди богатството и волята си над мнозинството. С други думи, такова общество възприема 

окупирането на държавата от определена върхушка

за нещо нормално и обичайно, в техните умове светът така е подреден. И то създава именно такава политически организирана териториална общност.

Но каква държава е това? Ако обществените отношения, които нормалната държава е призвана да регулира, го прави в интерес на народа, в окупираната държава такова нещо няма. Първо, защото обществени отношения в буквалния смисъл не съществуват - обществото като правило е напълно разединено и умишлено разединявано. И второ, какъв интерес би имала подобна държава да урежда в общо благо отношенията по такъв начин, който да препятства едноличната ѝ власт?

Няма никакъв смисъл да се опитваме да дефинираме с научни доводи или цитати какъв точно вид държавно устройство е това, което описахме. Превзетата държава има свое оправдание само във военновременни времена, ако такива не са времената, когато малка олигархична група със здрави челюсти и остри лакти присвоява къде насила, къде с хитрост труда, здравето, честта и справедливостта на мнозинството. Опасявам се, че държави като тази нямат право на дълъг живот. Или трябва спешно да се реформират чрез избори, или... Времето ще покаже. Така зле устроено, обществото може да вирее във всяка една съвременна форма на управление, доколкото тази форма няма никакво отношение към реалната власт - тази на подмолното, подземно, пещерно влияние на реалната сила, обикновено различна от конституционната. Обществените отношения в окупираната държава се диктуват, а не се създават; те текат отгоре надолу като водопад на пълноводното и неизбежно насилие: от скритата власт към реалните маси. Държавата вече не е в състояние да изпълнява функциите на регулатор, тя е 

потисник с юмручното право на безконтролен властелин

Правото е сведено до унизителното призвание да защитава завоалираната реална власт, но също и формално конституционната, доколкото последната по дефиниция не може да бъде друга, освен театрално олицетворение на задкулисната. Този конституционен ред не признава труда като източник на богатство, образованието като стимул за развитие, а бизнеса като двигател на прогреса. Тук парите са инструмент на властта, неин опус, а не плод на предприемачество. Здравеопазването, доколкото е финансирано публично, както и всички други обществено заплащани дейности работят за личното облагодетелстване на властта, доколкото другояче не може и не се налага да бъде. Неравенството между хората е нещо напълно обяснимо и необходимо, но не в смисъл на липса на законно равенство в правата, а в отсъствието на справедлива възможност за реализация на иначе еднаквите права.

Подобно раково устройство на обществения механизъм може да роди или болен мозък, или болен народ. Казват, че медицината е напреднала и вече се справя с някои онкологични заболявания. Дано предстоящите избори го докажат.