Действителност или медийна имитация
Дали ГЕРБ не иска да е партията-държава и кой разработва реалните политики на въпросната формация
/ брой: 217
Делян Маджаров
Измина повече от година от победата на ГЕРБ в парламентарните избори в разгара на световна икономическа криза.
Година по-късно кризата продължава да я има, но не и политическа. Партиите, които би трябвало да са основните производители на политики, мълчат вече близо година. За последно работиха "по предназначение" в предизборната ситуация от лятото на 2009 г.
Политическият живот съществува доста вяло. Това медийно поведение е дирижирано от управляващите - действителността е подменена с медийна имитация.
От повече от година имаме правителство на ГЕРБ. Но се чудя - сигурни ли сме, че това е правителство на ГЕРБ? Министър-председателят представя кабинета като експертен и министрите, членове на ГЕРБ, са единици. Чудя се и дали изобщо съществува нещо, което можем да наречем политическа партия ГЕРБ?
Разбира ли се изобщо дали тя не е медиен балон? Имаме Борисов и Цветанов, които се появяват по всички медии, говорят, "раздават правосъдие", изобщо - те са навсякъде. Но защо тяхната партия е невидима и нечуваема в публичното пространство? Все пак това е най-голямата парламентарно представена, а и управляващата сила в страната. Къде е тя, освен в самите институции на държавата? А може би иска да е партия-държава? Изниква и друг важен въпрос - колко от хората се сещат къде е централата на ГЕРБ? Аз - трудно.
Иначе - и "Позитано" 20, и "Раковски" 134 са емблематични места за правене на партийна политика, познати на хората като централите на БСП и СДС.
Един от основните въпроси, които трябва са си зададем, е кой разработва реалните политики на ГЕРБ.
Не вярвам това да са Борисов или Цветанов. С какви социални прослойки работят, с какви ценности се идентифицират, чии интереси защитават? По какъв начин се вземат решенията и съответно се вменяват на правителството? По какъв начин редовите членове на ГЕРБ участват в правенето на политика?
В предишния кабинет имаше съвет на коалицията. Партийният живот течеше активно в поне две от партиите - БСП и ДПС. Имаше сътрудничество между симпатизанти, политически представлявани групи и центровете за вземане на решения.
Сега такъв процес не се наблюдава. Има двама политически лидери, които работят като политически предприемачи и наемат някого да им прави структури, друг - да им прави избори, трети - да им разработва програми, четвърти - да реализира идейни проекти в структурите на властта, пети - да им прави пиар, и т.н. Това е корпоративна логика, а не модел на политическото мислене.
В "Атака" положението не е много по-различно, отколкото е в ГЕРБ, а и в лидерските партии такъв сюжет е често явление. А останалите партии са едва ли не в отпуск и изглеждат безсилни да намерят адекватно противодействие на тази тенденция. Това донякъде произлиза и от факта, че са принудени да се изправят едва ли не срещу държавата, защото партия ГЕРБ, образно казано, я няма на тепиха като реален политически субект.
В политиката, когато си в опозиция, говоренето е силната форма на политическо присъствие в медийното пространство. Опозицията и нейните съставни части нямат инструментите на правенето. Когато обаче си в изпълнителната власт, постоянното присъствие в телевизионния ефир е абсурдно. Създава се усещане, че думите подменят делата.
Когато не ти е ясно какво правиш, но все още знаеш какво да говориш, е нормално медийните изяви да са доминиращи. Разбира се, такава виртуална политика бързо губи своята ефективност.
Икономическата криза постепенно става и социална и се откриват нови перспективи за правене на политика. Именно в такава ситуация може да се възвърне респектът и интересът към политиката. Но сега се наблюдава трайна липса на идеи, което ще усили апатията и отчуждението на хората към политиката.
Включително и заради липсата на политически живот затъваме във все по-голяма безперспективност.
* Авторът е председател на клуб "Приятелите на ДУМА" в Стара Загора