Завръщането на ТТИП

Когато през 2016 г. преговорите за Трансатлантическото партньорство за търговия и инвестиции (ТТИП) или по-известно с латинската си абревиатура TTIP) стигнаха до задънена улица, а тогавашният външен министър на Германия Зигмар Габриел обяви договора за ДмъртъвУ, мнозина въздъхнаха с облекчение. Това споразумение с основание бе считано за една от най-големите заплахи за Европа  не само в икономически план. Многобройните му клаузи , освен че предвиждаха голяма реорганизация на икономическия живот, отиваха далеч отвъд него. Под прикритието на Днетарифни пречки пред търговиятаУ ставаше въпрос и за регулации - потребителски стандарти, екология, дори за трудови права. И всичко това, за да се осигури на американския бизнес ДслужебнаУ победа на европейска земя Ц нещо, което той не успяваше, не успява и сега да постигне по правилата на свещения иначе Дсвободен пазарУ.
На станалите вече исторически президентски избори през същата година Доналд Тръмп спечели с яростна реторика срещу споразуменията за свободна търговия, но неговият гняв беше насочен в много по-голяма степен срещу огледалния договор  ТПП, който трябваше да обедини страни от Тихоокеанския басейн  в обща икономическа и регулаторна зона. Въпреки това заради прокламираната позиция на новия американски президент против свободната търговия преговорите наистина спряха, а светът като че ли се успокои, че нашествието на американски компании няма да се състои.
В началото на мандата на новата администрация на Белия дом цареше известна неяснота каква точно е стратегията и визията на Тръмп за международната търговия, която глобализацията превърна в основополагаща част от живота ни, тъй като на практика няма държава, която да може да живее без нея. Първоначално Вашингтон настояваше, че тези договори не са достатъчно добри за Америка и това бе прието с известна доза разбиране, тъй като моделът, по който се подписваха договори като ТПТИ и ТПП, наистина има значителни недостатъци. Множество изследвания показаха, че те няма да донесат ползи на широката общественост, а само на шепа мултинационални корпорации. Всички останали или нямаше да спечелят нищо, или щяха да са губещи от тях. Тръмп обаче упорито избягваше да навлезе в конкретика кое точно не му харесва в договорите. Говореше се за загубата на работни места в индустриалните райони на Америка, за търговския дефицит, който САЩ имат с много държави по света, но това беше повече продължение на предизборната му кампания, отколкото сериозен опит да се преформатира световната търговия.

От думи към дела

Това говорене на едро обаче не можеше да продължава до безкрай. Първото нещо, което стана ясно след встъпването в длъжност на новия американски президент, бе, че той ще се стреми към двустранни споразумения с отделни държави, вместо блокови договори с цели региони. В случая на ЕС обаче това не може да стане, тъй като правилата на съюза не позволяват на страните да договарят сделки поотделно, т.е. САЩ отново ще трябва да преговарят с Европейската комисия като колективен представителен орган на всички страни членки. Новата стратегия на Тръмп удари на камък още в началото си и единствената опция за американците да сключат сделка с някоя европейска държава остана Великобритания Ц и това е една от основните причини новата американска администрация (за разлика от предишната) да има толкова положително отношение към "Брекзит".
Преди да седне на масата на преговорите обаче, американският президент се нуждаеше от силни козове, тъй като американската икономика наистина няма кой знае какво да предложи освен в областта на технологиите и интернет. Но компании като Фейсбук и Гугъл например Ц въпреки огромния си размер и значение Ц не участват директно в световната търговия, нито пък създават работни места там, където са избирателите на Тръмп. Така на сцената излязоха митата. Още от началото стана ясно, че митата нямат сериозна икономическа обосновка и че дори да постигнат някакъв положителен ефект първоначално, много бързо той ще бъде засенчен от негативните ефекти, които ще трябва да понесат други сектори на американската икономика. Така например митата върху стоманата може и да са спасили работата на няколко хиляди работници в стоманената индустрия, но представете си ефекта върху всички останали, които не произвеждат стомана, а я използват като суровина за производство. Може би най-емблематичният пример е производителят на мотоциклети ДХарли-ДейвидсънУ, който дори предприе стъпки да изнесе производството си от САЩ. Пълен шок, тъй като това е една от марките, която по традиция асоциираме с Америка и американския начин на живот.
Всъщност целта на Тръмп е по-дългосрочна. Чрез митата той се опитва да постави под натиск търговските си партньори, така че когато се стигне до същинските преговори, те да са значително по-отстъпчиви отколкото са сега. В този смисъл митата са един голям блъф, тъй като икономическият екип на Тръмп е достатъчно компетентен, за да знае, че в съвременната икономика на глобализирани снабдителни вериги протекционизмът не може да сработи в дългосрочен план, колкото и силен да си.
За съжаление в случая на Европа - за разлика от Китай например - тази не чак толкова сложна тактика на блъфиране работи. Още през юни, преди налагането на първите мита и избухването на т.нар. търговска война, европейските лидери се опитаха да омилостивят Тръмп, като му предложиха омекотен вариант на ТТИП. През юли пък Жан-Клод Юнкер посети Вашингтон, където след срещата с американския президент двамата обявиха, че са сключили сделка (неформална, разбира се, тъй като Юнкер няма право да прави нищо еднолично - и слава Богу), с която Европа се ангажира да внася повече американски природен (разбирай шистов) газ и генномодифицирана соя. В замяна се очаква Америка да отстъпи за митата. Двамата лидери се разбраха също така да започнат преговори за търговско споразумение, което да сложи край на боричканията.

На война със свалени карти

Имайки предвид търговския дефицит на Америка с Европа обаче, не Европа трябва да се притеснява от търговска война. Европа няма нужда нито от шистов газ, нито от соя, нито от други американски стоки. И това беше силният коз на ЕС, който обаче, изглежда, ще бъде проигран с лека ръка, само и само да се наруши комфортът на немските автомобилни производители например. Европейският пазар е по-голям и не по-малко платежоспособен от американския. И достъпът до него не може да се предоставя в нарушение на основни европейски принципи като високи потребителски стандарти по отношение на храните или екологията например, както беше заложено в ТТИП и както изглежда ще стане и сега. Но изглежда, поне от европейска страна нищо ново не е научено и старите грешки ще бъдат повторени.
Преди десетина дни американската телевизия ЕнБиСи съобщи, че Държавният дeпартамент е наредил на американските посолства в Европа да Уидентифицират области, където могат да бъдат намалени митата или да бъдат отстранени административните тежестиФ. Последното са, разбира се, ужасните за американския бизнес защити за потребителите и местните производители, които например не позволяват на натъпканото с хормони и антибиотици американско месо да пробие на европейския пазар. А митата така или иначе са нулеви или близки до нулата за много стоки. Вероятно ще бъдат атакувани и множество други регулации, които не позволяват на бизнеса максимална печалба за сметка на здравето и джоба на неговите клиенти. Вчера делегация от ЕС трябва да е посетила Вашингтон, за да обсъди по-нататъшното развитие на разговорите (като вече и двете страни говорят за търговско споразумение), но след като Тръмп рязко смени тона и на среща с различни американски корпорации заговори за Уплодотворни дискусии с ЕСФ, можем да предположим, че съответните отстъпки са били най-малкото загатнати, ако не и вече обещани.
Така лека-полека, но логично Европа и САЩ ще затворят кръга и ще стигнат пак там, откъдето тръгнаха. Разбира се, новото споразумение няма да носи същото име, няма да има и същия формат, но основните принципи няма и не могат да бъдат променени. Не и от тези хора и не в рамките на тази система.
Освен икономическо обаче, действията на хора като Юнкер имат и политическо измерение. Съпротивата срещу предишните търговски преговори (през 2016 г. само в Берлин на протест се събраха над 250 000 души!) ясно показа, че действията на ЕК са в рязък контраст с волята на хората. Европейската бизнес върхушка и еврочиновниците обаче за пореден път показват, че са готови да жертват дори бъдещето на ЕС за собствени цели и интереси. Възходът на популистите в толкова много европейски държави се дължи в немалка степен в тази откъснатост на елитите от реалността на средностатистическия европеец. И този процес, съответно и центробежните сили вътре в съюза, могат само да се засилят, ако няколко концерна могат (отново) да използват Европа като разменна монета, за да си осигурят повече печалби. Германските автопроизводители ще са големият печеливш от тази сделка (неслучайно Меркел така и не се отказа от нея), но редовият германец няма какво да спечели от едно такова споразумение. За малки страни като България нещата стоят още по-зле. Най-трагичното обаче е, че Европа за пореден път ще предаде сама себе си и ще се постави в подчинена позиция, заслепена от илюзията за Успециални отношенияФ със САЩ.