Властта и нейното фашизиране

Властта е среда, в която личността се осъществява. Но за да се осъществи в необходимата степен, е необходимо да съблюдава определени правила и норми, да им се подчинява, за да бъде участието й продължително и успешно. Тези правила са задължителни за успеха на личността, посветила се на властта. Те създават механизъм, който трябва да се задейства и да се поддържа постоянно функционирането му. Конкуренцията е особено силна и неумолима - каквато е тя във всички сфери на живота, подчинен на пазара. Защото самата власт в буржоазно-капиталистическата система е пазар и тук също действат пазарни принципи. "Стоката" трябва да притежава привлекателен вид, за да бъде харесана, одобрена и купена. Тук възниква въпросът "От кого?" Кой купува стоката на властта в буржоазното общество и държава? Видимите принципи повеляват "купувачът" да бъде народът, тъй като "властта произлиза от народа и принадлежи на народа" и се установява чрез всеобщо гласуване. Мнозинството от народа и обществото определя кой да управлява държавата за определен период. В буржоазната епоха се приема, че волята на мнозинството е квинтесенцията на всеобщата воля.
Принципът, върху който се изгражда властта в буржоазната епоха, позволява неприемането й и дори нейното насилствено оспорване чрез улични демонстрации, протести, стачки. Конституцията и законите на всяка държава позволяват да се агитира и пропагандира както срещу отделни представители на властта, така и срещу самата власт, срещу нейните действия и бездействия. "Демокрацията" позволява това, стига да не се призовава към въоръжени действия за промяна на формата на държавното устройство и на социално-политическата и икономическата система. Затова властта трябва да притежава достатъчно богат арсенал от механизми, който да утвърждава нейния авторитет, да я организира и да създава покорство и подчинение у поданиците и гражданите.
Властта е механизмът, чрез който

държавата налага подчинение

и създава организацията на обществото, за да функционира. Античната и средновековната държава подчинява поданиците лесно, защото "властта й е от Бога", поради което не може да бъде оспорена от никого. Пък и властта принадлежи на господстващото съсловие. "Народът" не участва в нея, а само изпълнява нейната воля. А "нейната" воля е волята на суверена. Страхът от нея е вроден и се поддържа с насилие и безотказно действащи наказателни мерки. Суверенът няма нужда да бъде харесван, да се прави такъв, какъвто биха искали да го видят поданиците му. Властта му е дадена и той я държи здраво в ръцете си.
По-сложно и трудно е в буржоазното общество. Буржоазията оспори принципа за властта и държавата на аристокрацията. И създаде свой, като го обяви за коренно различен от аристократичния и средновековния. Властта престана да е наследствена, но не престана да е подчиняваща. Но сега се наложиха много повече механизми, за да бъде държан народът в подчинение. Законите регулират отношенията между гражданите и отделната личност и държавата, указват кое е позволено и кое не, установяват пределната черта, отвъд която никой няма право да пристъпва, защото ще бъде наказан. Но законите не са достатъчни. Очевидно. Иван Хаджийски вярно забелязва това. Тъй като властта е в ръцете на малцинството, макар то да е посочено и избрано според законите от мнозинството, тя се нуждае от външни знаци за божествен свръхестествен авторитет на властниците - по подобие на тази власт, която буржоазията решително отрече и отхвърли. Масите, казва Иван Хаджийски, сега се държат в подчинение "чрез веригите на поразеното въображение, поразено и покорено с представите за всемогъщието, непобедимостта, божествеността на властта, с представите, че тя разполага със съдбата на хората на небето и земята, че държи всички начини за наказване и награди и пр. Тия фалшиви представи за властта представляват нейния свръхестествен авторитет." У хората има вроден рефлекс на покорство. У слабите този рефлекс се изразява "в страх, вцепеняване, безпомощност, липса на съпротива". Той "се обработва и превръща в рефлекс на задръжка и действие". Властта прилага различни механизми, за да превърне покорството в навик. "С превръщането си в навик страхът, наградите, представите за награди и наказания могат да отпаднат, понеже те са средство за обработка." Често се случва държавата чрез съда на налага изключително строги наказания, за да покаже, че силата й е непоколебима и че е изпълнена с решителност, за да се справя с всяко проявление на непокорство и на опитите да бъде дестабилизирана.
Властта обгръща с тайнственост своя живот и колкото през последните десетилетия да се хвали, че е на постоянен показ пред хората, които са я избрали, тя се държи далеч от тях, крие се, за да си придаде "свръхестествен, изключителен авторитет чрез тайнствеността на своя живот, недостъпността на съществото си и чрез ловка театрална аранжировка на масови сцени на поклонение, церемониал, блясък, пози, необичайно облекло и други средства за израз на изключителност и могъщество." Дори и когато днес се прави "прозрачна", когато първите хора на държавата се показват по спортни екипи, на плажа, в домашна обстановка; когато говорят за семействата си, когато играят тенис, футбол или бягат из парковете; когато приятелски прегръщат или потупват по раменете обикновени граждани, обръщат се към тях на "ти" или дори сядат с тях на една маса, пак трябва да имаме предвид, че се прикрива истинското й лице, за да витае тайнственост и мистичност около нея. Обикнат похват на българските властници днес е да говорят за своята естественост и незаразеност от политиката, за да внушат, че са хора като всички останали и че са приели властта като жертва в полза на народа. Е, казват си избирателите, този е като нас и заслужава нашата обич и доверие. Властникът е извършил манипулация, като е изиграл роля на естествен човек, превъплътил се е в нея и сега иска ново доверие, за да изпълни поставените му от държавата цели и задачи - а именно да държи в покорство. Когато покорството е доброволно прието, по-лесно се преглъща и не е унизително. То се представя като доверие, споделена отговорност, съучастие във властта.
Властникът в буржоазната държава винаги налага някаква маска, за да скрие онова, което не е за публично показване.

"Човекът от народа"

може да влезе бързо и случайно във властта, понесен от вълната на обществената потребност. Но той влиза с недъзите и недостатъците си, които могат да отблъснат масата и да я настроят враждебно. Масата обича хора като себе си, но настоява те да не са съвсем като нея, да са по-различни от нея. Иначе какъв е смисълът да ги избира, ако у тях не съществува сила, каквато избирателите не притежават. Нали тази именно сила би трябвало да ги прави годни да управляват и да поддържат държавата стабилна и уверена в себе си.
Възраждайки античността и превръщайки я в обект на културно подражание и начин на мислене, буржоазията възроди и някои от нейните форми на обществено устройство и държавно управление. Тя декларира възраждане на античността, но всъщност възприе от нея видимите форми, с които да се противопостави на същността на средновековния начин на живот и мислене, на средновековната власт и държава. Затова тя ги изпълва със свое съдържание, като запазва видимостта на старото, външния му облик, защото у нея е силен стремежът да прилича на аристокрацията и да й подражава. В същото време, както отбелязва и Иван Хаджийски, тя "отъждествява себе си с народа въобще и представя държавата за надкласова организация, организация за добре разбрани народни интереси". Затова и толкова обиква демокрацията и я обявява за универсална форма на държавно управление.
Демокрацията се оказа сполучливо творение на буржоазната епоха, защото, от една страна, поддържа илюзията за "народна власт" чрез всеобщото избирателно право и равенството пред закона. Достъпът до представителната власт е еднакво възможен за всички, стига да получат доверието на избирателите, т.е. на мнозинството. От друга страна, тя прикрива реалната власт на капитала. Но рискът от недоволства и съпротива, както вече стана дума по-горе, е достатъчно голям, за да бъде позволено принципите на демокрацията да останат в пълна мяра валидни и неприкосновени. Необходими са лостове, за да се държи в подчинение масата. Подчинението, посочва Иван Хаджийски, "се превръща в граждански и патриотичен дълг", като се установява култ към "демокрацията", "конституцията", "закона", "отечеството", "държавата". Да им служиш, т.е. да им се подчиняваш, е дълг на всеки гражданин. Заработва гигантската машина на пропагандата, която се задвижва преди всичко от демагогията.

* * *

Тогава, когато липсва съзнание за патриотичен дълг, "демокрацията" се замества с насилие. Но буржоазията се стреми с всякакви средства да запази неопетнена видимостта на своята демокрация. Тя въвежда голям брой специални отличия и привилегии за тези, които демонстрират съгласие и готовност да бъдат съмишленици и съучастници. Иван Хаджийски изрежда някои от тях: юбилеи, прослава, професорски кресла, ордени, титли, паметници. "Тия неща се дават за служба на "народа, истината, науката, отечеството и пр." Самата власт достатъчно умело гримира себе си, за да изглежда едновременно блага, "народна", толерантна към различното мнение, но и строга, непоколебима, силна. Церемониите по честването на празници и годишнини са по принцип пищни, внушителни, бляскави. В по-важните от тях участват представителни армейски части с оръжие и парадни униформи, за да илюстрират нагледно и убедително готовността си да бранят установения ред. Целта на тези чествания е да се покаже на народа колко свято се тачат традициите, почитат се героите, възнаграждават се с церемонии подвизите на тези, които са отдали живота си за "отечеството" и за "всички нас". 
Но зад цялата пищна видимост на буржоазната държава и нейната власт неуморно диша и успешно функционира, макар и в някаква степен нелегално, фашизмът като идеология и политическа практика. Фашизмът не е изобретение на Мусолини, нито на Хитлер, а е неотменим атрибут на буржоазната държава още от нейното зараждане и установяване. Той е необходим, тъй като тази държава е изправена пред практическото разрешаване на един принципен парадокс. От една страна, буржоазно-капиталистическата система проповядва "свободата на търговията", на личността и на индивидуалното волеизлияние. Либералната икономика и нейната идеология не приемат намесата на държавата и настояват да се гарантира свободата на предприемчивостта. Който може и който притежава качества, успява и живее добре. Но, от друга страна, това създава социално неравенство, резултат от социалната несправедливост. Социалната несправедливост поражда недоволства, които рано или късно избухват и нарушават реда и спокойствието в държавата. Поради това, както подчертава Иван Хаджийски, "недоволните маси, особено от пропадащата дребна буржоазия, трябваше да бъдат укротявани с леви маневри и социална демагогия. За да се нагоди към новите условия на гражданската война, тя или се фашизира, или биде и бива замествана с открита фашистка диктатура. Създаде се и се създава силна, авторитарна власт." Иван Хаджийски говори за началото на ХХ век, но констатациите му са валидни и днес.
Фашизмът не е само открито и жестоко насилие, забрана на политическите партии и съсредоточаването на властта в една-единствена партия, нито в щурмовите отряди и избиването на политическите противници. Това са негови характеристики от ранната му младост. Той е преди всичко

пълен контрол над живота на хората

манипулация на мисленето и формиране на поведението на личността по точно определени схеми, намеса в интимния свят на личността, освобождаване на злите сили в нея, постигане на обществена и политическа индиферентност, притъпяване на нейната обществена активност. Но когато потискаш обществената активност на хората и унифицираш техния начин на живот, се засилва чувствително престъпността. Престъпността е активност без идеология, изява на вътрешна сила, но без морални задръжки и стремеж към съзидателност. Тя е безсмислена съпротива срещу ограниченията, счупване на оковите. Властта винаги смята, че успешната й борба срещу престъпността и нарушенията на обществения ред е възможна единствено чрез установяването на повсеместен контрол. Този контрол обаче е насочен преди всичко върху личния живот, върху интимните сфери. Властта иска да владее душата и ума на човека, за да се пази от него.
Кризата на социално-икономическата система показа колко буржоазията е изгубила от своята жизненост и креативност. Това поражда и днешната криза. Буржоазията става все по-алчна и все по-малко способна да задоволява алчността си с повече производство. Тя е по-алчна, но по-ленива. Затова ще бъде все по-фашизоидна и раздразнителна, по-страхлива и по-предпазлива. Изобретателността й ще се проявява все повече в намирането на задържащи съпротивата на хората средства, в ограничаване свободите на гражданите и в тоталния контрол над тяхната интимна сфера, за да узнава още в зародиш опитите за недоволства и бунт. Тя ще изтиква на преден план властници с авторитарни наклонности, които да провеждат новата й политика. Ще се възпроизвеждат все повече типовете на

диктатори от рода на Мусолини и Хитлер

И колкото по-бедна и икономически немощна е една държава, толкова тези властници ще се изявяват като спасители на нацията и ще поддържат някаква илюзия у хората за тяхната полезна за народа и обществото сила, демократичност и незаменимост. Това са "истините" за властниците, които фашизоидната държавна машина и нейната пропаганда искат да наложат. Те биват представяни като такива и в богатите държави на запада, но малко по-предпазливо и с условието, че те ще запазят способността на системата, осигуряваща световното господство на съответната страна. В бедните държави се копира почти буквално опитът от първата половина на миналия век.
Иван Хаджийски посочва някои от похватите на пропагандата, използвани от Мусолини и Хитлер: създаване на авторитет, който спомага за постигането на строга дисциплина в партията, а в държавата се мобилизира предимно дребната буржоазия (днес наричана "средна класа"), малоимотните и безработните за приемането на новата личност като месия, който ще ги изведе от кризата. Използват се "рефлекси на покорство и се създават нови чрез "всемогъществото" (на обявения за месия - б.а.), което се разполага с целия наказващ и награждаващ апарат." И още: "той е всесилен. Той държи всички нишки на съдбата и е граница на човешкото, по-скоро на свръхчовешкото можене. От него се чака чудо." След Мусолини и Хитлер са неподходящи и неоправдани ритуалите на фашистите и националсоциалистите, тяхната полувоенна организация на партията, униформите, големите военни паради, поздравите "да живее". Но те са жизненонеобходими за задачите, които се поставят на днешните водачи и спасители, затова се прикриват и гримират по някакви други начини. Медиите постоянно говорят за тях и ги показват; обикновените граждани се възторгват, снимат се с тях, превъзнасят качествата им, гледат ги влюбено, слушат ги с отворени уста. А в партийните устави са записани клаузи, даващи право на вожда да взима последното решение, да наказва и награждава, да издига или сваля кадрите. Принципът на "демократичния централизъм" се възражда като принцип на централизма и безпогрешността на "първия". Той винаги има право. Не, той е безпогрешен. И този модел се възпроизвежда отгоре надолу. Но се следи строго да не би местният лидер да започне да раздава справедливост за неща, запазени за вожда. Ако "се самозабрави" или "се превърне в местен феодал", бива незабавно низвергнат и властта му е моментално отнемана. Волята на вожда е закон, а думите му - истини. "Това е идеомоторното покорство на внушаващите идеи лозунги. Тези лозунги стават безкритични идеи-фикс. Тяхната власт над умовете на привържениците се състои в произхода им от безспорния авторитет на дучето. Чрез тях се прокарва социалната демагогия."
Днес огромна роля за създаването и поддържането на неприкосновения авторитет на държавния и партиен вожд играят медиите и особено телевизиите. Камерите подчертават мистичността на погледа, увереността в изражението на лицето, силата на тялото, подвижността му. Нужно е да се покаже у него практична воля и решителност, а не интелигентност. Важна е способността му да се справя с тежки ситуации и да разрешава противоречията, да намира баланса в конфликтите, като правото винаги да е на негова страна. Всички могат да грешат и дори да вършат безумия, но той трябва да е способен и винаги готов да оправя тези грешки и да вкарва неразбориите в ред. Виновни за неблагополучията са винаги от обкръжението му, предходниците, противниците, но никога той. Ако случайно сгреши, случката се замотава, преиначава или се омаловажава и бързо забравя, като се изхвърли от информационния поток.
Участието на медиите в изграждането и налагането на всемогъществото на лидера показва къде е всъщност реалната власт и кому служи този нещастен лидер, кой му дърпа конците и от кого зависи съдбата му. Никой партиен лидер, решил да стане национален лидер и да се обяви за месия, не е способен сам и единствено със своята партия да създаде такава мощна медийна машина, която да го показва постоянно и в определен ракурс. Ако той не е избран от капитала, амбициите му ще се стопят в няколкото неуспешни и оперетни напъна и най-много да го направят смешен и жалък.
Какъвто си е по рождение.


На футболен мач, с екип - част от "другото", народното, лице на властта
Снимка БГНЕС