Цар на бутафорията
/ брой: 173
Оставката като морален жест на призната вина и поета отговорност за допусната грешка с огромни щети се изпразни от съдържание в България. Особено откакто управлява Борисов. Оставките в неговите кабинети не са доброволна инициатива, а еднолично и принудително действие на премиера спрямо членове на кабинета, чиито качества и действия са без значение. Те са пионки, които винаги могат да бъдат пожертвани.
Борисов се изживява като държавата - той коли, той беси, той спасява, той плаща, той оправя проблеми. Оставките на министрите му са кьорфишеци. Те не целят смяната на некадърния министър с компетентен, а да замажат очите на недоволните в кризисния за премиера момент. Андрешко от Банкя добре знае, че "лошият човешки матриал" тутакси забравя проблема, ако му пробуташ нов.
Сега ни пробутват за забрава на поредицата управленски гафове - с Търговския регистър, с проспания фалит на "Олимпик" и трагедията край Своге, показни спецакции срещу олигарси, за които от десетилетия всички знаят, че не са съвестни данъкоплатци. Но моментът е подходящ. Дайте на народа хляб и зрелища, разпни богаташите на ешафода (не, че не го заслужават), важното е да забрави народът...
А после може да се окаже, че министрите са си същите. Като с Теменужка и с Бисер. И за тях се намери кой да се застъпи, зад единия - едрият бизнес, зад другия - протестиращите майки. За Ивайло сега се застъпват превозвачите, а за Николай - кметовете на ГЕРБ. Удобно за Борисов - хем ще му се размине безкръвно и ще додрапа някак до края на мандата, хем уж няма да се изметне от думата си, защото се е вслушал в народа. Бившият охранител добре се е изучил да се снишава, докато мине кризата.
Борисов е цар в управлението на кризи и на бутафорията. Като с оставките.