Тихо и мощно присъствие в театралното огледало
/ брой: 9
- Театърът е по-труден. Истинско изпитание е, когато го правиш както трябва
- Всичко, което се случва, започва от любов
Светлана Янчева е актриса, която може да изиграе тихо и мощно всичко - от мълчаливото страдание в черно в "Три сестри", пресъхналата любов във "Вуйчо Ваньо", през леденото лице на омразата в "Мъртвешки танц", опустошената душа в "Хамлет", покъртителната простодушност в "Животът е прекрасен", безизходицата с усмихнато лице във "Валентинов ден" или виталната душа на дома в "Перла" до... старо театрално огледало в "Златни мостове и Секвоя". В монолога на театралното огледало в спектакъла по пиесата на Константин Илиев на сцената на Малък градски театър "Зад канала" тя едновременно знае всичко за актьорите и се тревожи както за съдбата си на актриса, защото тя всъщност е актриса, която отдавна не е разпределяна в нова роля, така и за съдбата на театъра и шансовете той да умре, погребан под бонбоните, които публиката развива шумно по време на представление. За собствената си съдба в театъра и в киното Светлана Янчева обаче няма защо да се тревожи, защото нейната пределна съсредоточеност и наистина мощна актьорска природа винаги намира оптималната изразност и образност, която е необходима и на сцената, и на екрана. Театърът е по-труден. Истинско изпитание е, когато го правиш както трябва, казва актрисата, която в нито един момент не се чувства "разкъсвана" или поставена в противоречие между сцената и екрана, защото изживява силно и екранните си роли във филми като "Аз, графинята", "Подгряване на вчерашния обяд", "Приятелите на Емилия" или "Разследване", и театралните си превъплъщения като Антигона, Маша, Елена Андреевна, Гертруда, Серафима Илинична, Алис, Валентина...
Алис в "Мъртвешки танц"
Според колегите и партньорите й Светлана Янчева поначало е Чехова героиня, притежава голяма вътрешна сила, без да я "играе", и някаква недоразкрита докрай тъга. Според критиците Светлана Янчева е актриса, която присъства тихо и мощно в съвременния български театър. А според самата нея тя е актриса, за която "няма съмнение, че любовта е висшето чувство и има истина в това, че всичко, което се случва, започва от любов". Именно своеобразната и впечатляваща с емоционалния и психологическия си обем интерпретация на любовта и омразата в образа на Алис от спектакъла на Маргарита Младенова "Мъртвешки танц" по пиесата на Аугуст Стриндберг е една от големите й победи на сцената. Защото Светлана Янчева играе Стриндберговата Алис като страст, изпълваща образа с убеждението, че омразата съществува, че тя подхранва, но така или иначе е породена от любов. В изключителния по майсторството си дует с Владимир Пенев в този спектакъл Светлана Янчева извежда на преден план двойнствената същност на любовта, защото героите на Стриндберг се мразят толкова силно именно защото са се обичали, и въпреки че любовта вече я няма, те не могат един без друг. Отсъствието на любов поражда омразата. Белязана от омразата като страст, като начин на живот и като унищожителна стихия е и нейната Гертруда в постановката на Явор Гърдев "Хамлет". Но в интерпретацията на Светлана Янчева именно страстта е опустошила душата на нейната героиня и в мрачното футуристично пространство на Елсинор тя се появява като сянка, като силует, защото нейната Гертруда е мъртва много преди да изпие чашата с отровата.
С наистина недоразкрита докрай тъга Светлана Янчева пресъздава своите Чехови героини, като мълчаливо, но поразително дълбоко страдащата от безизходицата и безсмислието на съществуванието си Маша в "Три сестри", като смътно усещащата мъртвата си душа Елена Андреевна във "Вуйчо Ваньо", или оставилата се на течението на живота и случайността Аркадина в "Чайка". Но във всички тези героини, които, струва ми се, са еманация на актьорската същност на Светлана Янчева, актрисата открива и "тихия ангел" на любовта.
С поразително точен усет за комедийния детайл, който "отваря" образа към нови посоки, Светлана Янчева играе своята Серафима Илинична в спектакъла на Александър Морфов "Животът е прекрасен" на сцената на Народния театър. Със своята покъртителна простодушност и директност нейната героиня е наистина вбесяваща и неслучайно предизвиква у Подсекалников на Камен Донев непреодолимото желание да я убие. В тази роля актрисата разкрива, струва ми се, най-добрите страни от комедийния си талант, а именно премереността и верността на жеста и интонацията, "преодоляването" на външно комедийната ситуация в името на вътрешното усещане за дисхармония и гротеска, пестеливото поднасяне на комедийния детайл и поведение. А точно това въздейства най-силно и най-добре "играе" в цялостното въздействие на спектакъла.
Светлана Янчева не е актриса-хамелеон, тя не се преобразява неузнаваемо във всяка роля. Напротив, във всяка роля тя е самата тя - ярко играеща, задълбочено мислеща и истински чувстваща. И точно затова може да изиграе всичко.