Поезия и съдържание на човешката индивидуалност
/ брой: 27
- Никой от нас няма честта да притежава живот, който е само негов, казва Виктор Юго
- "Парижката Света Богородица" е животът на духа, преживяващ патос, страст, терзание, болка, милосърдие и състрадание, смята Лилия Абаджиева
В романа на Виктор Юго "Парижката Света Богородица" има всичко необходимо за човека - вяра в доброто, възторг от красотата; конфликт, породен от двойствеността на този свят - между доброто и злото, красивото и грозното; копнеж по щастие; възхищение от силата и дързостта на стихията на чувствата; надмощие на чувствата над разума, убедена е режисьорката на най-новия спектакъл на театър "София".
Снимки Явор Ганчев
Симона Халачева и Калин Врачански в сцена от спектакъла
Епохата на романтизма поставя чувствата над разума, бунтува се срещу установените модели на мислене и поведение и създава ирационален свят, в който е възможно проявлението на свободата на човешкия дух, убедена е тя още преди да започне работата си по сценичното битие на прочутия роман. А това е работа едновременно сложна, защото "превеждането" на романната реч в театрален език никак не е лесно, и завладяваща, защото в произведението на Юго има колкото ярка и впечатляваща театралност, толкова и важни за съвременния човек екзистенциални въпроси. И един от тях, който ясно се очертава в представлението, е: "Дали във времето, в което живеем, разумът безвъзвратно е надмогнал чувствата?" Всъщност представената на сцената приказна история за любов, коварство, страст и падение, за прекрасната Есмералда, грозния Квазимодо, красавеца Феб, божия служител Клод Фроло и поета Пиер Гренгоар, е приказка за любовта, за силата на чувствата, за страданието и за скритата божествена красота. Това е и темата на представлението на Лилия Абаджиева, която е направила удивително чист във внушенията си и впечатляващо цялостен в стилистиката си спектакъл.
Подчинение и разплата - Пламен Манасиев и Калин Врачански
Сред внушителния декор на Васил Абаджиев - истинско преклонение пред готическата величественост и поразителната красота на прочутата катедрала, се разгръща, в ярко театрално действие, една истинска трагедия на съдбата. Във виждането на Лилия Абаджиева всички герои в спектакъла не могат да избегнат предопределените им любов, страдание и смърт. Нито раздираният от мрачна страст архидякон Клод Фроло на Пламен Манасиев, нито грозният гърбушко с прекрасна и вярна душа Квазимодо на Калин Врачански, нито очарователно наивният поет Пиер Гренгоар на Юлиян Малинов, нито вятърничавият красавец Феб дьо Шатопер на Мартин Гяуров могат да превъзмогнат любовта си, омразата и страданието си. Всички те са разкъсвани от силни чувства, които в крайна сметка водят до страдание и гибел. Единствено очарователната Есмералда на Симона Халачева по своеобразен начин е цялостна и единна, но точно това я прави жертва на бурята от емоции около нея. Но според думите на Виктор Юго любовта е единственият неизчерпаем извор на вяра в живота, а със спектакъла си Лилия Абаджиева потвърждава и внушава именно това.