По спиралата на времето няма спирки

Човешкият живот е низ от щастливи и тъжни събития, пълен с много радост, но и много скръб... - тази мисъл е изрекла някъде по средата на своите мемоари "Пътуване във времето" Сабиха Акифова Хаками.
Бързам да кажа, че това е една нашенка от българския турски етнос, родена и израсла в Делиормана, завършила техникум в Разград и получила висше филологическо образование в Софийския университет "Св. Климент Охридски" в началото на 70-те години на миналия век, а след това преживяла и горчилките от възродителния процес... И тъй като въпросните мемоари по-точно са хроника на един живот, ще се хвана за още едно откровение на авторката, което е почти в началото на прецизираното й и любопитно четиво. Ето го.

През есента на 1966 г. срещнах моята голяма любов - Мохамед. Запозна ни моята съквартирантка от общежитието, която пък познаваше неговия сънародник и приятел Ахмед. Те бяха от първата група афгански студенти, дошли в България по някаква културна спогодба. България беше една от страните, оказваща помощ на страните от Третия свят в подготовката на национални кадри...
До този момент Сабиха не била чувала нищо за тази страна. Единственото нещо, което отличава новите й познати от нашите младежи, е само по-мургавата им кожа, казва авторката, но бърза да сподели нуждата от взаимопомощ при опознаване на езиците. И така нататък... Животът ги понася по своята спирала, по която няма спирки. Книгата е документален разказ от преживелици, регистрирани от перото на Сабиха Хаками, която с пестеливи думи ни прави съпричастни на поредица от радостни и трудни преживелици, сблъсъци, които поражда животът по всички кътчета на малката ни планета...
Афганистан - новото местожителство на младата ни събеседничка, е с друг народ, различен от хората на нашите Балкани, други традиции и обичаи, друг бит. Само любовта, която я води напред към тези територии, е единствената й опора, защото е еднаква навсякъде. Тя ни е доверила, че с Мохамед се чувства като истинска жена, че е неделима от неговия живот... Любовта, единствено любовта крепи човека от спиране по трудната спирала, по която се изкачва и слиза човекът, по която няма спирки, а тласъци от едно преживяване към друго.
Привидно безболезнената адаптация към новите условия впечатлява читателя на съкровената книга. И никак не са излишни акцентите на авторката, че Афганистан е размирна земя, населявана от различни племена, постоянно враждуващи помежду си и със съседните страни. Суровият климат и трудно проходимите планини са сериозна пречка за външните врагове, осмелили се да нахлуят в тези територии.
Ние знаем какви гърчове понесе народът на тази страна, на какви изпитания беше подложен и продължава орисията му. Ето затова, когато съграденият дом с любов в Кабул бива пометен от ракетните обстрели на враждуващите помежду си племена, след като корпусите на модерния Технически университет, където работи нашата събеседничка, стават руини и животът им виси на косъм, тогава любовта ги повежда по спиралата към началото, през какви ли не изпитания трябва да минат, за да се озоват пак тук и да се стигне до белия лист, на който Сабиха Хаками да започне да реди дума след дума своя живот по спиралата на времето...
И възхищението, което буди тази нашенка, е необяснимо. Уж нищо особено не се е случило през тези двадесет и три години Там, а то е цяла одисея, то е едно себедоказване, че Човекът навсякъде трябва да е Човек. И, отдалечавайки се от това смъртоносно Там, свивайки свое гнездо някъде из софийските младости, Сабиха ще каже, че тепърва им предстои да създадат един нов живот...
Така е, защото и в третата възраст по спиралата на времето няма спирки, животът продължава. Така пише и в края на тази обемиста книга: Край на първа част. Значи - няма край.

--------------
Читалище "Младост", съвместно с НЛС "Старинният файтон", ще представи книгата на 7 март от 18 ч. В програмата ще вземат участие деца от школата по изкуства към читалището.