15 Ноември 2024петък04:03 ч.

Ганчо Бояджиев:

Обожавам всичко, което довежда бъдещето в настоящето

Ако Моцарт беше роден през ХХ век, щеше да се изразява чрез най-модните стилове, убеден е инженерът, изкушен от операта и рисуването

/ брой: 201

автор:Вилиана Семерджиева

visibility 925

Ганчо Бояджиев е роден през 1971 г. в София, от 16 години живее в Италия. Завършил е инженерна химия в ХТИ - София, а преди това с профил химия - Националната природо-математическа гимназия. "Предполагам, че рисуването е нещо, което винаги е присъствало в моето мислене, от много малък рисувам непрекъснато. Имахме големи проблеми с родителите, тъй като няколко пъти с брат ми оцветихме стените вкъщи, той е една година по-малък, винаги сме били много близки и "съучастници" във всичко, разказва Ганчо. Баща му е авиоинженер и преди да се пенсионира, е работел за БГА "Балкан". Майка му д-р Гергана Ганева е лекар невролог, завежда една от клиниките на болница "Свети Наум" на ІV километър. Тя е доцент по неврология и епилепсия. А дядо му проф. Ганчо Ганев е основател на същата болница и автор на първия в света университетски учебник по паркинсонизъм, издаден в Лайпциг през 1949 г.

- Вероятно е имало очакване един от вас двамата да продължи семейно лекарската професия...
- Предполагам, че очакването е било аз също да стана лекар и затова са ме кръстили на дядо ми. По семейна традиция. Но животът е непредвидим...
- Защо избрахте природо-математическата гимназия?
- Винаги съм имал интерес към точните науки, някакво логическо мислене. Смятам, че да завърши човек специализирана гимназия или университет е нещо изключително положително, тъй като то оформя мисленето и дава огромна обща култура, без значение с какво се занимава после. В Милано записах да уча оперно пеене.
- Това вече е напълно изненадващо...
- Смятам, че начинът, по който хората се опитват да се изразяват, е въпрос на възприятие. Моята първа асоциация винаги е с промяна на цвета, формата, с деформация на пространството или автоматично се превръща в някаква мелодия, музика, хармония.
- И кога започнахте да се занимавате с пеене?
- Винаги съм имал влечение към музиката, от малък свиря на пиано. Най-странното беше, че майката на баща ми ми подари разкошно пиано, след като сам се записах на курс по пиано, без знанието на нашите.
- Може би това е предопределило след точните науки, които сте изучили, да се отдадете най-сетне на вътрешното си влечение. След като сте доказали на вашите, че сте "сериозен човек" и оттам нататък може да правите, каквото ви душа иска.
- Няма начин да се докаже на родителите, че си сериозен човек! Дори да станем на 90 години, а те на 120, винаги ще ни виждат като деца. Но съм сигурен, че родителите ми изпитват и някакво удовлетворение от моите концертно-панаирни изяви (смее се).
- Брат ви също ли следва собственото си вдъхновение?
- Брат ми Васил завърши астрофизика в Софийския университет, но сега работи като програмист. Той е малък гений в програмирането. И той е в Италия.
- Вие откога живеете в Италия?

"Сърцето на земята"


- Постоянно - от 1995 г. И не се бях прибирал в България почти 12 години. В началото записах да уча второ висше, което не завърших, защото изгубих интерес, а и вече започнах да се реализирам в по-артистични полета. Записах в политехниката в Милано самолетна и космическа техника, но се оказа, че нивото в нашите университети е много по-високо, отколкото в голяма част от италианските. За пет години в ХТИ бях държал 56 изпита, докато в политехниката за 5 години се полагат 29 изпита. И понеже ми се удаде възможност част от дипломата ми първите 3 години да се признае, за 2 години завърших ІV курс. Но накрая се отказах и започнах да се занимавам сериозно с пеене. Реших, че няма смисъл орелът, ракът и щуката да вървят заедно. И тръгнах само в една посока. Записах в Милано частно училище по оперно пеене, а 4 години учих при Гена Димитрова.
- Какви човешки уроци получихте от нея и възприехте като свои правила в изкуството и в живота?
- Първото, което започнах да възприемам като принцип от Гена Димитрова, беше да оценявам непринудените, естествените хора и ситуации. Гена Димитрова беше на първо място изключително непринуден човек. Ако нещо не й харесваше, тя направо го казваше в очите на хората, но по такъв начин, че те да го приемат. Целта й не беше да обиди някого, а да ги накара да видят истината, която понякога не стига до тях. Имаше огромна положителна енергия и беше невъзможно човек да не я обича. Тя много спонтанно ме прие да уча. Това беше огромен комплимент за мен. Гена Димитрова никога не е гледала на преподаването като на средство за печелене на пари. Никога не е взимала един лев, една стотинка от своите ученици. По-късно си дадох сметка, че го е чувствала като мисия - да предаде на другите това, което знае, за което през цялото време живееше. Нейният глас беше не само средство за общуване, който събираше безкрайно много хора от целия свят. Тя пееше на Арена ди Верона и между представленията учех с нея. Нито един друг оперен певец не би го направил, тъй като си пазят гласовете. Идваха автобуси от Германия, от Австрия, от къде ли не, всички искаха да я слушат, бяха привлечени от нейния глас, от нейното присъствие, от безкрайната й жизненост. И моето общуване с нея се превърна в голямо приятелство. Тя непрекъснато ме канеше в Монте Карло, където имаше апартамент и прекарваше доста време през годината, за да се усамоти, да си почине, да се възстанови енергийно. Много често пребиваваше в Италия, тъй като все още беше в кариера и пееше в Генуа, в Рим, на Арена ди Верона. Чувахме се поне няколко пъти в седмицата, дори и за най-обикновени, всекидневни, приятелски неща. Така че за няколко години тя бе едва ли не член от семейството ми. И когато се случи трагедията с нея, това беше едно от най-тъжните събития в живота ми.
- Гена Димитрова беше превърнала софийския си апартамент в дом за млади оперни певци, подслоняваше ги, учеше ги, даваше им своите концертни тоалети за изявите им...
- Да, знам, защото моята баба, съпругата на дядо ми Ганчо Ганев, живееше на "Московска", на етажа над нея. Целият блок се беше превърнал в импровизирано училище за оперни певци, тя беше наставник, майка, леля, спонсор... благодетелка по всички параграфи. Безкрайно много ми липсва, но съм изключително благодарен, че животът ме срещна с нея. Човек като нея оставя огромна следа, променя ни коренно. Трябва да правим всичко възможно името на Гена Димитрова да се осмисли чрез нашите дела, чрез нашите усилия за кариера, за развитие в оперното пеене.
- А рисуването откъде ви дойде? Не сте учили и рисуване, нали? Академизмът, правилата в това изкуство доколко може да те научат и доколко - да променят уникалния талант, природната даденост на човека, която, нешлифована, често е по-интересна?
- Не смятам, че каквото и да било учене може да навреди на дарбата. Само може да допринесе тя да се развие. Всеки от нас е надарен с определена гледна точка, начин, по който виждаме света. При мен, на моята възраст, нещата някак са осмислени. Когато бях дете, бяха спонтанни, никой никога не ме е карал да хвана четка, молив, пастели или водни бои и да рисувам. Учил съм техника на рисуването, когато бях по-малък. Има нещо, което много мои връстници не оценяват - преди да замина за Италия, тук имаше различни кръжоци, школи в Пионерския дворец - огромна институция за млади хора, център за обмяна на енергии, на идеи, на опит. Беше нещо, за което редица държави можеше да ни завидят.
- На какво се дължи това съчетание, което присъства в картините ви - на точното с абстрактното, на духовното със земното, материалното...
- Моята идея беше да направя минимална комбинация от символи - 2 или 3 символа, които са свързани в картината, да имат изразителен ефект, т.е. да създават любопитство, учудване, да имат притегателна способност. Обикновено изборът винаги е между нещо статично и нещо динамично, нещо материално и нещо духовно, нещо със студени цветове и друго - с топли, нещо с черно и бяло или пък наситено с цвят. В много от картините емоцията създава център, все едно е светлина в мрака, движение насред статично поле, едно развитие върху едно плоско платно. Винаги според мен трябва да има еволюция.
- Къде показвате творбите си?
- Всички картини, които показах в първата ми изложба тук - в офиса на УниКредит Булбанк миналото лято, донесох от Италия. Рисувани са в Милано от 1995 до 2004 г. С част от тях участвам в конкурси, общи изложби, на които съм печелил първо и второ място, купи и грамоти. Мои картини се намират у колекционери в Холандия, Лондон, Франция, Италия, а напоследък и в Ню Йорк и Лос Анджелис. Най-скорошната ми изява бе през юли - поканиха ме да участвам в благотворителна изложба под наслов "Кондомарт", организарана от кметството на Милано. Бях единствен българин сред 14 автори, повечето италианци. Обединяващата идея бе за отговорността, която носим, изразявайки своята сексуалност. А средствата от продажбата на творбите на търг бяха предоставени в помощ на децата в Танзания.
- С рисуване ли си изкарвате прехраната?
- Това допринася. Макар да не смятам, че човек трябва да си изкарва прехраната чрез изкуство. Прави ми огромно удоволствие, но не съм успял да се изолирам от всичко останало, за да се посветя само на изкуството. Рисуването в момента върви паралелно с операта и с други дейности.
- Участвате ли в концерти, в представления?
- Дебютирах през 1999 г. в "Дон Жуан" на летния фестивал в Рим, след което имах големи изяви на фестивала в Равена с операта на Бенджамин Бритън, преведена на италиански - "Малкият коминочистач". Това бе специална продукция за фестивала в Равена, който след това бе представен и в Лука, в Театро дел джилио. От момента, в който Гена Димитрова почина, 3-4 години изобщо не се занимавах с пеене. От година и половина започнах да преодолявам тази липса и отново да се чувствам пълноценен. Тази година се оказа повратна, започнах сериозно да се занимавам и с пеене, и с рисуване. Започнах да записвам един диск в България. Опитвам се да направя експериментален албум, нещо по-комерсиално, тъй като вярвам, че операта трябва да стигне до по-млади хора, да не се смята за умиращо изкуство или само за класическо. Оперният глас да бъде свързван с различни типове, жанрове музика - всичко, което можем да си представим като любими мелодии.
- Значи не сте противник на съвременната обработка на класиката - въпрос, по който оперният свят е разделен на две.
- Аз съм абсолютно за! Ние сме разделили музиката, а тя всъщност е една. Начинът, по който ще бъде представена, само допринася за обогатяването на жанра. Абсолютно съм убеден, че ако Моцарт беше роден през ХХ век, щеше да се изразява с най-модните стилове - не знам дали щеше да композира хип-хоп, техно или транс, но съм сигурен, че щеше да ни изненада с нещо много съвременно. Геният винаги мисли в съвременна форма. Моцарт е създал безкрайно нова музика в своето време. Всеки експеримент, който води до положителен резултат, е добър. Ако нещо не се харесва, то просто ще бъде забравено с времето.
- Имате ли желание да пеете в България?
- Надявам се да пея в България! Животът ще покаже, нещата трябва да стават спонтанно. Където трябва да си вложа енергията, ще я вложа - в нещо, което ме увлича, вдъхновява, което правя по-скоро за себе си. Но ако то успее да се реализира, начинът, по който се харесва на мен и го правя с удоволствие, ако се харесва на двама-трима души, ще бъда безкрайно доволен. А ако започне да харесва на повече хора, значи вече се е превърнало в истински качествен продукт.
- Като подхранваща среда за изкуство в Италия добре ли може да се чувства един творец? Кризата по какъв начин се отразява на културата и на артистите?
- За мен изкуството е нещо абсолютно, което не се влияе от материалните условия - дали е криза или хората купуват изкуство, няма никакво значение за този, който твори. Много от световните произведения са създадени в условия на тотална криза. Италия е най-културната държава на света - там се намира 1/3 от световното културно наследство, тя е като музей под открито небе. За съжаление Милано е бил тежко бомбардиран и голяма част от декора на живота е променена. Но в момента, в който започнете да пътувате из Италия, си давате сметка, че има огромно богатство, което на всяка крачка ви вдъхновява. Това, което съществува в Италия от 5000 години. Живял съм в Париж, Лондон и Ню Йорк, но няма нищо по-красиво от Рим. Той е недостижим, всеки камък е история. Всяко влизане в самия град ви изпълва с вдъхновение, с енергия, с нови емоции, с чувството, че се намирате действително в центъра на Вселената. Самото създаване на изкуство е плод на нашето вдъхновение. Друг е въпросът как успяваме да се реализираме в изкуството. Фактът, че хората влагат по-малко пари в изкуство или имат по-малка покупателна способност, не означава, че творците са спрели да рисуват, да създават музика, да пеят, да продуцират филми и т.н. Изкуството е начин на мислене, на виждане, не е свързано с никакъв материален момент. Сега се купуват по-малко картини, но и по-малко къщи, по-малко коли...
- А меценатството? Как се отнася към изкуството?
- Меценатството е от огромно значение. Лично аз като характер съм изключително непрактичен. Смятам, че по-голямата част от хората на науката и на изкуството се занимават с това, защото не мислят как да правят пари. В тяхното съзнание няма такава мозъчна гънка за правене на пари. Тези, които мислят да правят пари, просто се занимават само с това. А онези, които са вдъхновени по някакъв начин, смятат, че трябва да изживеят живота си, посвещавайки се на дадена муза. Но тъй като всички сме принудени да живеем в материалния живот, трябва да имаме своя "двойник", който да мисли за практичната част. Има късметлии, които спокойно творят, защото някой ги спонсорира, цени техните творби и прави така, че и други да могат да им се наслаждават. Много от световните шедьоври са плод на меценатство.
- Архитектурата е сред вашите изкушения. Живели сте в едни от най-интересните мегаполиси. Съвременната архитектура е... доста объркваща. Какво ли не е измислено вече. Но когато говорим за духа на един италиански град, може ли да се съчетава класика и съвременност? Какво мислите за смесицата от стилове, за посягането върху очарованието на един стар или древен град?
- Изпитвам огромно влечение към архитектурата. Обожавам я! В човешката история символиката в това, което е нашето мислене, изграждането на каквато и да било сграда - като започнем от Библията и Вавилонската кула, е стремежът на човека да достигне Господ. Това е само един символ - начинът, по който ние градим, градим и градим е част от опита на човек да достигне себе си. Къщите са това, с което се обграждаме, за да можем да се чувстваме удобно в материалния свят, да въплътим една духовност в нещо, което оставяме като следа от нашето съществуване. Фактът, че има творения, които са останали от 10 000 години, не означава, че трябва да живеем постоянно в един музей. Рим е най-красивият град и там действително има камъни, които са от 10 000 години, но това не означава, че трябва на всяка цена да го запазим непроменен. Живеем в ХХІ век и хората трябва да се чувстват удобно в ХХІ век така, както са се чувствали удобно в Х, ХV век и т.н. Нормално е по-голямата част от съвременните градове да бъдат смесица от минало, настояще и бъдеще. Обожавам съвременните конструкции, обожавам всичко, което изглежда вдъхновено, което довежда бъдещето в настоящето. Част от нашето мислене е консервативна и не иска да промени дори начина, по който подреждаме мебелите си вкъщи. Но друга ни кара да се чувстваме уморени от начина, по който сме подредили всичко и да желаем да го променим. Не е възможно да продължаваме да живеем в Рим или Париж, както ги виждаме от ХVІ век - няма да има метро, трамвай, ще станем 10-15 милиона жители и ще продължаваме да живеем без ток, без канализация, само защото не приемаме нашето собствено развитие. Права сте от една страна, че има неща, които не се вграждат в нашата естетика. Фактът, че сме си подредили по грозен начин къщата е наш пропуск. Но не може да отричаме бъдещето, нашата естетическа еволюция само защото не сме в състояние да произведем нещо красиво.
- Навярно, когато това се прави от добри майстори, професионалисти, от хора с изключително въображение, ще бъде и красиво, и удобно. Но тук има и ужасяващи примери...
- И в Италия има такива сгради - наричат ги екочудовища, които изглеждат абсолютно неадекватно на фона на градския пейзаж. Много е трудно да се намери критерият как трябва да строим, как деликатно и разумно да променим старите тенденции и да ги превърнем в нови. Но не като забраняваме или отричаме.
- Може ли да говорим за греха на архитектите, ако по някакви причини правят съзнателно компромиси?
- Когато хората извършват грях, обикновено го осъзнават. Когато човек е глупав или бездарен, това не го оправдава. Не можем да позволим на бездарни хора да променят нашето съзнание, нашата околна среда. Трябва да намерим обществено равновесие, в което тенденцията за строителство да бъде някак естетически регламентирана. В Испания например се строи много футуристично и съвременно строителство, в Италия бумът е бил през 60-те години - оттогава датират много сгради, които за времето си са били модерни, но сега изглеждат демоде. Ако вземем градове, които нямат многовековно минало, например американските, дори един камък, останал от ХІХ век, се пази. Но ако погледнем "Свети Патрик" на Пето авеню в Ню Йорк - всички нови сгради го подчертават. Винаги може да се намери подход, за да направим старото да изглежда като бижу сред новото.
- Когато става дума за различна архитектура, вие предпочитате по-скоро Норман Фостър или по-скоро Хундертвасер?
- Обожавам Норман Фостър! Намирам го за един от най-гениалните съвременни архитекти. Много хора имат идеи, много хора имат добри идеи, много малко хора имат гениални идеи или виждат нещата по коренно различен начин. Норман Фостър вижда нещата по коренно различен начин от всички останали. И му завиждам благородно, защото той успява и да реализира своите идеи. Това обаче не означава, че неговото име трябва да бъде иконизирано в ущърб на другите му колеги. Има много архитекти, чиито идеи са революционни и могат да променят нашето мислене. Защото архитектурата променя начина, по който виждаме собствения си живот - да се движим в това пространство, да го използваме, да го подреждаме, да го възприемаме като жизнено пространство. Така че всеки съвременен архитект с хубави идеи трябва да има условия да ги реализира.

 

Намаляват българските компании сред топ 500 в Източна Европа

автор:Дума

visibility 561

/ брой: 218

Въглищата спасяват електроенергийната система

автор:Дума

visibility 590

/ брой: 218

С 60% са по-ниски добивите от пчелен мед тази година

автор:Дума

visibility 557

/ брой: 218

Строителството изпреварва IТ сектора по заплати

автор:Дума

visibility 520

/ брой: 218

Северна Корея вече участва във войната

автор:Дума

visibility 576

/ брой: 218

Съединените щати откриват ракетна база в Полша

автор:Дума

visibility 558

/ брой: 218

В Прищина заговориха за "Велико Косово"

автор:Дума

visibility 495

/ брой: 218

Накратко

автор:Дума

visibility 554

/ брой: 218

Ама, вярно ли е?

автор:Аида Паникян

visibility 612

/ брой: 218

Прероденият геополитически гълъб

автор:Александър Симов

visibility 615

/ брой: 218

Непростима безпаметност

visibility 516

/ брой: 218

По следите на една забравена, но величава битка

visibility 627

/ брой: 218

 

Използвайки този сайт Вие приемате, че използваме „бисквитки", които ни помагат за подобряване на преживяването на потребителите, за персонализиране на съдържанието и рекламите, и за анализ на посещаемостта. За повече информация можете да прочетете нашата политика за бисквитките и политиката ни за поверителност.

ПРИЕМАМ