Макрон срещу токсичния Запад

Юри МИХАЛКОВ

И така - в 12 без 5 войната в Украйна бе спряна (дано не отложена).

Развитието на събитията оставя противоречиви впечатления. От една страна, нормално мислещите хора не може да не въздъхнат с облекчение и да не признаят решаващата посредническа роля на френския президент Еманюел Макрон. От 17 февруари (четвъртък) до ранния следобед на 20 февруари (неделя) новините от Украйна приличаха на военна сводка. На 19 февруари (събота) Донецк огласи плана на Киев за военно нахлуване в двете републики (Донецката и Луганската - ДЛНР) с цел прогонване на рускоезичното им население оттам в Русия. Т.е. става дума за операция с цел етническо прочистване.  

Западните политици допълнително нажежаваха напрежението между 17 и 20 февруари с токсичните си изявления за "злодейката" Русия, която всеки момент щяла да нападне "невинната" Украйна.

В такава обстановка в ранния следобед на 20 февруари Макрон "набра" телефонната дипломация, продължила до среднощ на неделния ден. След два негови разговора с Владимир Путин и Володимир Зеленски бе постигнато съгласие да се пристъпи към спиране на огъня, както и да се изтегли голяма част от руските сили от Беларус.  

Макрон проведе втори разговор с Путин, както и с американския президент Джо Байдън, и на практика уреди нова среща между тях.

Наивно би било да се смята, че Макрон като с магическа пръчка е охладил ескалацията. В нощта срещу понеделник пак имаше съобщения за украински обстрели срещу ДЛНР. Но именно обстрели, а не военни операции за завземане на позиции, каквито имаше преди това. От Зеленски пък се очаква да изпълни поетия пред Макрон ангажимент за спиране на огъня. Макар да има съмнения, че украинските силоваци ще му се подчинят, но едва ли те ще предприемат планираното нахлуване, за да провокират Русия да навлезе в ДЛНР и така да провалят разчистения от френския президент път за деескалация.

Всъщност Макрон като лидер на западна страна от Нормандския формат, която е гарант на Минските споразумения, осуети опитите на клинично русофобския Запад да сатанизира Русия до краен предел и да я накаже с нова хибридна война, която според него щяла да бъде катастрофална. Другият западен гарант е Германия, но нейният канцлер Олаф Шолц не се нагърби с такава мисия. Очевидно Макрон дава голистка заявка за по-независима европейска политика от САЩ.

Оттук нататък обаче политическият небосклон се покрива с облаци от неудобни умозаключения. Седма година поред Украйна нарушава подписаните от нея Мински споразумения, убива и мирни жители в ДЛНР, но Западът я гали по главата, а демонизира и санкционира държавата, която спазва и държи на договореностите. Сега Украйна първа предприе военни действия срещу ДЛНР, но Западът пак не дава косъм да падне от главата й и сатанизира Русия, която проявява крайна сдържаност, не нахлу в Украйна и остава открита за дипломация.

Над 60 000 етнически руснаци от ДЛНР се евакуираха в Русия, но британският премиер Борис Джонсън стигна до "рошава мисъл", че Русия на практика е започнала военното настъпление срещу Украйна. На уж цивилизования Запад явно много му е харесала ролята на дявола, който дава акъл как да се чете евангелието. Само че неговата токсична пропагандна за промиване на мозъците и измамна политика щеше да изправи Европа до най-големия военен сблъсък след 1945 г.

Без да се омаловажа ролята на Макрон, струва си да маркираме и някои дефицити в преговорните механизми, действащи в Европа. Френският президент се нагърби с почти непосилна посредническа мисия, защото страната му е ротационен председател на ЕС, а и защото през април французите ще избират президент. Едно миротворчество ще натрупа немалко гласове в сметката на Макрон. Ако ротационният председател на ЕС бе русофобската Полша или Швеция, Литва и други подобни, деескалация със сигурност нямаше да има. Най-вероятно такъв щеше да бъде и резултатът, ако нямаше президентски избори във Франция. Или пък на Макрон му изтичаше вторият мандат (за трети няма право).

Успешното посредничество на Макрон беше колкото логично, толкова и "късметлийско", донякъде като лотария. Дали щеше да е така, ако механизмът на посредничество бе по-институционален и бе задействан, например, от външната служба на ЕС, Еврокомисията или от Съвета НАТО-Русия? Тогава деескалацията щеше да е по-представителна.