Макрон срещу работниците

Точно 50 години след революционните събития във Франция от 1968 г., ситуацията започва все повече да прилича на онези времена. А едва миналата година французите избраха млад, харизматичен лидер, който обещаваше скъсване с досегашната политика и промяна. Една година по-късно обаче Еманюел Макрон изглежда се движи точно в обратната посока. Миналата седмица протестиращи в Нант запалиха чучело на президента. Работниците в железниците стачкуват от три седмици, причинявайки сериозен хаос в страната. Служителите в "Еър Франс" също. Недоволни са още студентите и пенсионерите, а рейтингът на президента вече няма нищо общо с онзи по време на предизборната му кампания по това време на миналата година.
Промяната, която Макрон трябваше да донесе, се оказа същата като промяната, която отдавна френските политици се опитват да осъществят под благосклонния поглед на френския едър бизнес. Промяната, макар и препакетирана много пъти в много различни формулировки, и този път се заключава в демонтирането на френския социален модел. Точно този социален модел, с който Франция е известна по целия свят.

Президентът на богатите

Само за година Макрон си спечели прозвището "президента на богатите". Едва 34% от французите смятат, че той се интересува от проблемите на обикновения човек. Още от началото партията му зае страната на бизнеса, но в същото време умело се заиграваше и с недоволството на френския електорат от досегашната политическа система в страната. Това му донесе небивал успех както на президентските, така и на парламентарните избори. На практика Макрон бе подкрепен от всички слоеве на обществото. Все повече изглежда обаче, че на редовия френски избирател започва да му писва от него.
Една от първите реформи на новия президент беше в Кодекса на труда. С нея работодателите получиха много по-голяма свобода да уволняват работници и това нямаше как да не предизвика ожесточени дебати -  защитата на правата на работниците винаги е била основен стълб във френската икономика след Втората световна война. Стигна се дори до сериозни протести и стачки, но Макрон успя да ги преодолее и да наложи волята си, печелейки първия рунд от противопоставянето.
Тази своеобразна атака върху съществуващия социален модел продължи и с други мерки - като например отмяната на данък "богатство" и налагането на плосък данък върху доходите от финансови източници. В същото време Макрон предупреждава,че приходите в хазната, събрани поради леко подобрената икономическа ситуация в страната, няма да се използват за финансиране на социални разходи. В интервю миналата седмица Макрон отговори на обвиненията, че провежда дясна политика, която облагодетелства богатите, с думите, че "Франция е къща и първо трябва да поправя основите". А след това помоли за "търпение". Според него ще трябва време преди реформите му да доведат до резултати. В тази връзка Макрон защити и данъчните облекчения за богатите, като заяви, че подобрението няма как да стане без "първо да произвеждаме", т.е. преди първо да развържем ръцете на капитала.

Битката с железничарите

Сега Макрон е изправен пред най-големия си тест - реформата на железниците. С оправданието, че това е изискване на ЕС, президентът смята да отмени голяма част от привилегиите на работниците в системата, да изкара акциите на компанията на фондовата борса и да либерализира пазара. Но това ще е много трудна битка - във Франция символът на железничаря има особен романтизъм и е един от символите на освобождението и новия социален модел след окупацията на нацистка Германия. В множество френски градове могат да се видят паметници на железничари заради ролята им в Съпротивата срещу германските окупатори и във възстановяването на страната след войната. Благодарение на тези заслуги жп работниците са възнаградени със специални привилегии като по-ранно пенсиониране и специални пенсии. В страна, където този аспект на трудовоправните отношения се следи под лупа, всеки опит за посягане върху модела не остава без реакция. Дори работещи от други сектори са готови да дойдат на помощ на железничарите. Това се доказва и от социологическите проучвания, които показваха, че в един момент едва 7 процента от населението одобрява плановете за реформа на Макрон. Освен това железницата е ключова не само за икономиката на страната, но и в европейски план - голямо количество маршрути преминават през Франция и нямат алтернатива. Логично в началото на април избухнаха поредните стачки, а според първоначалния замисъл те трябва да продължат поне 3 месеца. Един от стачкуващите заявява: "Първо, ние се борим за нашия статут и второ, ние се борим за френските обществени услуги". Работниците са наясно, че това е битка за модела, по който ще бъдат организирани френските железници - за хората или в полза на едрия бизнес. Ако либерализацията успее, може да се очаква влошаване на услугата и поскъпване на цените - точно както се случи в съседна Великобритания. Макрон настоява, че Германия е по-правилната аналогия - там също акции се търгуват на борсата, но държавата запазва контрола си, а като цяло предприятието е печелившо. Но работниците знаят, че това може да бъде постигнато само на техен гръб, тъй като ако предвижданите законодателни промени влязат в сила, това ще означава безмилостно влошаване на условията за тях. А новоназначените служители оттук нататък няма да могат да се ползват с почти никакви социални придобивки.
Както се вижда, битката Макрон срещу железничарите със сигурност има и символичен оттенък. Някои коментатори дори отбелязват, че конфронтацията прилича на борбите срещу профсъюзите на Роналд Рейгън или Маргарет Тачър. Така Макрон е обвиняван и че - подобно на тях - иска да си спечели репутацията на победител срещу организираните работници. Което със сигурност ще му спечели още врагове сред редовите французи.

Твърдата ръка на Макрон

Със сигурност Макрон иска да управлява с твърда ръка. Обвиняван, преди да спечели мандата, че не предлага ясна политика и че му липсва опит, сега той се опитва да изгради имидж на сериозен и последователен политик. С огромно мнозинство в парламента и президентска република като форма на управление, най-младият президент на Франция в историята на практика може да прави каквото поиска. Въпреки това Макрон настоява, че няма никакво намерение "да управлява като Юпитер". Действията му обаче говорят за нещо различно - голяма част от решенията се налагат с президентски укази, а "технокрация" е често използвано определение за стила му. Други пък говорят за своеобразен монархизъм. Макрон отрича и двете и твърди, че "всички заедно" трябва да извървят пътя на реформите и че всички трябва да положат усилия. В името на Франция. Засега обаче усилията попадат предимно в полето на работниците. Затова логично французите все повече задават въпроса "За чия Франция говорите, мосю Макрон?"
Властта, на която се наслаждава Макрон, бе видна и в решението му да подкрепи ударите срещу Сирия. Както и при британската си колежка Тереза Мей, решението бе взето без консултации с парламента. Нещо повече, администрацията на Макрон дори публикува доклад с "доказателства", че сирийското правителство е отговорно за предполагаемата атака с химическо оръжие, макар впоследствие да призна, че те се базират на предположения.
Концентрирайки такава власт в себе си обаче Макрон поема и голям риск и отговорност. Евентуален провал на реформите му би означавал и преждевременен край на тепърва започващата му политическа кариера. Въпреки някои успехи на международната сцена, във вътрешен план ситуацията в момента може да бъде описана като хаос. Въпреки това Макрон настоява, че ще продължи с реформите докрай. Но едноличната власт и сама по себе си поражда съпротива, дори ако оставим настрана непопулярните законодателни промени. В следващите месеци френските работници, включително железничарите, ще решават не само собствената си съдба, но и тази на изгряващата звезда на европейската политика, широко прокламирана като "спасител на европейския проект" при избирането му миналата година.