Тук, в деветия кръг на Рая

Славчо Кънчев*

"Когато в една демокрация малцина притежават много повече от средния гражданин, тогава държавата или загива, или престава да бъде демокрация."
Жан-Жак Русо (1712-1778 г.) - френски философ-просветител, социолог и писател.


Цялата история на човешката цивилизация придава аксиоматична валидност ако не на друго, то поне на твърдението, че степента на автономност на държавното управление е - уви! - обратно пропорционална на ефективното функциониране на рационалната демокрация. Колкото е по-реална установената независимост по отношение на времевата координата след позициониране във властовата номенклатура, а също и спрямо контролния механизъм - ако изобщо е налице - върху действията в управленската сфера, толкова повече резултатите са в интерес на едно малцинство от населението. Въпреки че, както е писал още в средата на миналия век английският политик лорд Уилям Бевъридж: "Целта на правителството в мир и война не е славата на управляващите или на расите, но щастието на обикновения човек". Поне като морална норма.

По паралели и меридиани

максимална оценка по десетобалната скала за автономност на управлението си е извоювала - чрез много насилие, а и кръв и терор, когато е срещала съпротива - като форма на държавен мениджмънт абсолютната монархия - съзаклятието против народното благосъстояние и против неговата свобода.
Какво "народно благосъстояние" ли?! Май в голяма ерес е изпаднал всеки, в чийто помисли се е промъкнала какавидата на зловредната заблуда, че той - народът, създава баницата и пълни кацата с мед. Това е точен антицитат от възмущението в мажорни трели на г-н Васил Велев от АИКБ**, преди да хлопне вратата след себе си на заседанието на НСТС (Национален съвет за тристранно сътрудничество). В знак на протест срещу промените в Закона за публичност на имуществото.
Но за да си изясним как несправедливо се променя светът спрямо "баничарите" и "пълначите на каци с мед", как изконната привлекателност на социалния пейзаж, украсен от пищната бедност на богатите, отива по дяволите - ех, Мамма миа! - не можем да минем без малко история.
Ето че твърде загрижен за правилното устройство на държавата, английският крал Едуард IV узаконил следния статут: "Всеки прислужник, който следва господаря си, може да се движи свободно". Някому такъв па дьо дьо би могъл да напомни подтичването на куче след господаря му, но и да е налице известна прилика, то тя е единствено вътрешна, но в никакъв случай не и външна. Понеже никой не слагал на слугите нашийник, още по-малко - да им окачва каишка.
И на още един статут вдъхнал живот Едуард IV, докато властвал върху трона: "Лордът е учен, дори да е неграмотен. Той знае по право".
Ако системата на статутите във Великобритания днес е оставила следи само върху страниците по библиотечните лавици, то напъни за живителния й ренесанс са налице върху една територия, разположена на около 2000 км на изток от Гринуичкия меридиан, бивала в отделни периоди дори държава на българите. По чийто магистрали сега колелото на Историята също се върти, и то шеметно бързо, но в обратна посока.
Стегнати в

менгемето на реалността

мнозинството от българите не оценяват изцяло положително обстоятелството, че след 1989 г. физическата им кондиция непрекъснато се подобрява. Тогава, на старта на т.нар. "преход", купените за 20 лева хранителни стоки изпотяваха за носене дори як мъжага, а сега кое да е първолаче с лекота ги подмята до вкъщи. Апропо, да не пропуснем да поясним, че икономическата суша обилно полива неправилните възгледи. Сред същото това мнозинство българи. Вместо средностатистическият ни сънародник, че и сънародница, да проумеят веднъж и до гроб, че числата 500, 1000, 10 000 лева, евра, долари, защо не лири (английски) или швейцарски франкове, избуяват единствено върху дървото на трудолюбието, честността и почтеността - поне тук, в България, и така на дълъг скок да прескочат тресавището на критикарството и социалното недоволство. А взимат, че си пъхат гагата не където им е работата. И то не по погрешка, а защото в условията на силно концентриран властови потенциал - и икономически, и политически - става възможно заселването на едно облагодетелствано малцинство в кулата от слонова кост, докато мнозинството окончателно забива котва върху мизерното дъно.
Е, какво излезе накрая от тази работа? Зловреден комплот срещу "творците на баници и каци с мед": поправките в Закона за публичност на имуществото. Тези изменения, направени в последния ден на 41-вото Народно събрание, задължават всички членове на управителните съвети на работодателските организации да декларират доходите и имуществото си.
В разцвета на ораторското изкуство Цицерон, Катилина, Демостен са разчитали на доводите и красноречието си, но опонентите на гореужасните финансови препъникамъни залагат на драматургия от телевизионните сапунки, и най-паче на класическия трик "на ти куклите, дай ми парцалките!" Предхождан от мелодраматично тропане с крачета (в патъчки "Лойд") и SOS-вопли към Темида за спасение. Тук вече му е мястото, в качеството на експерт по проблемите на корупцията, да репликирам пледоариите срещу т.нар "закон на Яне Янев". Че уж това е парекселанс маньовър за отвличане на вниманието от проблемите в политиката и държавата - според Цветан Симеонов, БТПП. И още от същия автор: "Това е ... опит за натиск от политически и криминални среди".
Факт е, че и то безспорен, че членовете на управителните съвети на работодателските организации

отчитат доходите си

пред данъчните служби, а пък за фирмите им пък съществува Търговският регистър. Но още по-неоспорим факт е, че това, което не може да се купи с пари, е възможно да се получи срещу много пари. Сиреч благоприятното слаломиране на данъчните декларации между вратичките на ревизиите, предшествано от съответните одити, в стил "двоен окей на двойното счетоводство". За актуална справка - рейтинговите оценки на Гърция преди кризата.
Когато пък информацията е публична, то и контролът е масов. Включително и от страна на масмедиите.
Това съвсем не е целият набор от аргументи в полза на поправките на Закона за публичност на имуществото. Понеже откакто в България общественото пространство е задръстено от думата "корупция", а за медиите тя стана тематичен еликсир за увеличаване на тиражите чрез скандалното меню, следите на корупционните практики са търсени единствено по посока на незаконно увеличаване на имуществото. Което е достоверно, но съвсем не е цялата истина. Корупционната верига "дал-взел" може да бъде засечена още от първата й брънка - по необяснимото намаляване на имущество. Че нали в природата няма празно пространство. Във финансовия свят също. Тоест ако лицето Х има декларирана печалба на фирмата си, например за срок от 5 години 10 милиона лева след облагане с данъци, а притежава в наличност към края на петгодишния период депозити и недвижима собственост едва за 1 милиона лева при старт 0, то е ясно, че за битови нужди не е изхарчило за петте години девет милиона. Или по 1932 лв. дневно. Очевидно,

за да смаже своя бизнес

г-нът Х е пускал в ход argumentum argentarium (сребърни аргументи), значи рушвети. Понеже е добре известно, че където са уредени големи печалби по "втория начин", там и раздадените подкупи не са по "скромните" 10 процента.
Ето защо публичността на доходите и имуществото не само и единствено на лицата, заемащи важни държавни постове, но и на тези, които са в управителните съвети на "създателите на баници" и на "пълначите на каците с мед", е необходимо да попадат във фокуса на публичния прожектор. Един мощен инструмент за контрол.
Хора, обичащи да правят наблюдения, забелязват, че изложените от представителите на работодателските организации "тежки проблеми" - последица от поправките в Закона за публичността на имуществото, твърде много се различават от трудностите на обикновените българи - безработица и бедност. Която социална действителност неминуемо ни довежда до мотото в началото.

* - Авторът е председател на УС на Асоциацията за борба против корупцията в България
** - Асоциация на индустриалния капитал в България