Смях, смях в студиото на Нова

Голям смях падна в студиото на Нова в четвъртък сутрин. Ани Цолова и партньорът, чието име не мога да запомня (как да помниш като всеки пети българин вече е телевизионен водещ, или поне репортер) бяха поканили журналиста от "24 часа" Георги Милков. Да го поразпитат за Северна Корея. Настроих се да гледам внимателно, защото  познавам само двама журналисти в България, специалисти по тази тема - Милков и Мая Бонева от националното радио.
Всуе. Смях, смях, смях, кръшен Анин смях и гръмък на партньора, чието име следващия път ще се опитам да запомня. Съхранявали в хранилището на корейската телевизия ли, радио ли записи от 70-те години на Лили Иванова, "Ритон" и прочие безполезни изкопаеми. Смях. Демонстрирали по телевизията прически, подходящи за корейските мъже. Смях, смях. Така и не остана време за сериозни въпроси, по които Георги Милков със сигурност би говорил и компетентно, и интересно.  И водещи, и слушатели биха научили за КНДР нещо повече от общоизвестното: за култа към династията Ким, за жестоката разправа на настоящия Ким внук с влиятелния му чичо и цялото му семейство. Но за това е нужно, не, абсолютно задължително е журналистическо любопитство, каквото очевидно липсва на Цолова и партньора й. Много интересно би било например да се попита събеседникът им в студиото как тази абсолютно изолирана от света страна е успяла да създаде мощна ядрена промишленост и такова ракетостроене, което разтревожи отстоящия на хиляди километри Вашингтон. Да създадеш такива неща, не е като да драснеш клечката на кюмбето "Циганска любов" и да затоплиш коптора. Трябва изключителен научен потенциал, ресурси, технологии.
(Като стана дума за култа към династията Ким - сигурни ли сме, че ако го нямаше брюкселският назидателен показалец, плюс изключителната ни зависимост от всякакви еврофондове, нямаше да сме вече в ерата на култа към личността на Бойко Борисов. Твърде правдоподобно е, като се има предвид склонността на поне един-два милиона българи към ирационално обожествяване и упование в "спасителя" със силна ръка, предразположеността на Б.Б. към авторитаризъм плюс джандарщината на "пророка" му Цв.Цв.)
За твърде кратко време съм бил в Пхенян - в началото на деветдесетте - поради което не бих се осмелил да правя сериозни анализи и обобщения, каквито несъмнено бе способен да направи Георги Милков, ако Цолова и партньорът й му бяха предоставили възможност, вместо да се заливат от смях покрай рецептите на корейската телевизия за мъжки прически. То поначало е най-лесно да се смееш или да коментираш неща, които не разбираш и не проявяваш интерес да научиш. Но от Пхенян, освен гигантската статуя на Ким Ир Сен съм запомнил две неща. Едното е, че никъде (а съм посетил повече от 50 страни) не съм виждал по-чист град. Такава чистота е непостижима с почини от рода на "Да изчистим България за един ден", след като сме я мърсили 364 дни. И второто - безупречният френски на моята много млада корейска преводачка. Ами, значи освен ядрени и ракетни технологии бяха създали и образователна система, която може да подготвя и специалисти в хуманитарните науки.
Другият случай, когато леко съм се притеснявал за френския си, беше в Албания, където, пак в началото на деветдесетте, ми превеждаше млад местен колега, никога неизлизал от страната си. А ние тук, с характерната си високомерна всезнайковщина, идентифицирахме Албания единствено с "албански реотан".
И понеже се прехвърлих на преводаческа вълна, ще спомена, че в два случая ми е било леко неудобно пък от побългарения ми руски. През 1980 г. снимах документален филм за палестинските бежанци в Ливан. Превеждаше ми от арабски на руски Туфик, учил 6 години в Ленинград. Добродушно се подсмихваше на нескопосаното ми боравене с руските падежи и не успях да извоювам никакъв реванш в дългите ни разговори за руската и съветската литература, въпреки двата ми университетски изпита в тези дисциплини. И другият, който пак така добродушно се подсмихваше на руския ми, беше кубинецът Густаво - и той го владееше перфектно. От общуването с Густаво (това беше през 1992 г., вече бяхме сменили приятели и приоритети), ми е останал споменът за горчиво-ироничната му констатация: "Преди купувахте от нас евтино кубинска захар. Сега пак купувате кубинска захар, само че скъпо от Франция". Да се смееш ли, да плачеш ли! Е, Ани Цолова и партньорът й предпочитат да се смеят в студиото на Нова.