Що е то държавност и има ли тя почва у нас?

Високото обществено положение прилича на планина, която отдалеч изглежда така правилна по форма и толкова приветлива на вид ... Но когато човек се изкачи на върха й, вижда се обкръжен от магарешки тръни и зверове ...
Емануил Роидис (1835-1904 г.) - гръцки писател, публицист и езиковед


В Речник на българския език, издание на Българската академия на науките, Институт по български език, т. 4, с. 569, като смисъл на думата "държавност" е дадено: "качество на държавен". Логично би било да предположим, че това понятие най-плътно би съответствало на структурата, предназначена да осъществява функционирането на публичната власт: законодателна, изпълнителната и съдебна, както и на апарата за нейното прилагане, тоест на самата държава, понеже именно то, като понятие, произлиза от нея и се дефинира посредством характеристиките на държавата.
Точно такава би била процедурата за изясняване що е държавност в нейния български вариант, в случай, че върху територията, обозначена на глобусите с "България", пулсираше организмът на една нормална държава.
Когато очертанията на тази структура в правно-морален аспект са деформирани, размити и гротескно изкривени, както е понастоящем в България, то, ако сме достатъчно силно мотивирани от желанието да сме частица от нормално, а не от социопатно общество, пред нас има само един вариант как да решим алтернативата, очертана от френско-алжирския революционер Франц Омар Фанон (1925-1961 г.), че "Всяко поколение трябва да открие своята мисия и да я изпълни или да й измени".
На пълнолетното българско население и от двата пола не се налага да броди през девет земи в десета, за да открие своята мисия. Тя е

да разруши настоящата квазидържава,    

функционираща в угода на едно (псевдо)елитарно малцинство. После, както птиците изграждат гнездата си, сламка по сламка, да издигне конструкцията на държавата България, като преди това се информира кои страни са възприели и имплементирали при тях най-прогресивните форми на народовластие, упражнявани по широкия свят от индивиди с развито чувство за собствено достойнство. Готови - ако се наложи, - да следват максимата на Томас Джеферсън (1743-1826 г.), американски философ, държавен и политически деец, президент на САЩ (1801-1809 г.): "Дървото на свободата има нужда от време на време да се полива с кръвта на патриоти и тирани".
Концепцията на Шарл Монтескьо (1689-1755 г.), френски просветител и социолог, за разделението на властите на законодателна, изпълнителна и съдебна; за създаване на система от "тежести" и "противотежести" при управлението на една страна, по негово време е била революционна доктрина, чието предназначение е било да отхвърли упражняването на еднолична власт от страна на френския крал, почиваща върху представата за нейния божествен произход.
Повече от два века по-късно тази идея може да служи само за стъпало в развитието на теорията за държавното управление в полза  на гражданите. В никакъв случай не последното.
Политическата практика на представителната демокрация, независимо за кой от реализираните в историята нейни варианти става въпрос: парламентарна монархия, либерална демокрация, теологическа демокрация или социалистически тип представителна демокрация, убедително свидетелства, че при всяка форма на този род държавно управление се наблюдава явление в социален аспект, характерно и за предхождащите демокрацията форми на съществуване на държавата.
Това повтарящо се в различните обществено-политически формации явление е наличието на една малобройна част от цялото население в дадена страна, което малцинство е неразривно свързано с властта в държавата - политическа и икономическа. Прието е тези групи да бъдат наричани "елити". Елити не в смисъл на "най-добри представители", а в социално-биологичен смисъл - индивиди, които се оказват на върха на социалната и на хранителната верига в своя колектив.
Ето къде е Гордиевият възел, който трябва да бъде разсечен. Веднъж и завинаги!
Неотдавна слушах по радио Алма матер един материал на Ясен Бояджиев от Дойче веле. Темата: "Дупките по пътищата в България и Швейцария". Всъщност статията представляваше своего рода социален пътепис от два различни свята. Как у нас темата за ремонтите на пътищата се е превърнала в

дъвка за политиците,

които си правят балончета от нея, оцветени или в сладникаво-розово - ГЕРБаджийските пропагандни балони, или в катранено-черно - опозиционната критика. Както изяснява авторът на материала в Дойче веле, а и без неговото откритие целокупното българско население е напълно в крак с прозрението, че ремонтите умишлено се правят некачествено - понеже единствена цел от страна на изпълнителите им е да си максимизират печалбите. Държавните пък чиновници, независимо дали на национално или на местно ниво в общините, броят облаците по небето, вместо да се вторачат в качествените индикатори за извършените ремонти. Понеже или участват в схемите за източване на финансовите ресурси - независимо дали са по европейски или национални програми, - или най-малкото са наясно, че набъркат ли се в тресавището да си изпълняват, както им е вменено, служебните задължения, може и да се окаже, че вече са неподходящи на работните си места.
Там пък, в Швейцария, хората сами решавали какви ремонти да се правят, общинските чиновници само подготвяли за всеки пълнолетен гражданин информационен пакет със снимки на дефектите по пътищата, които би трябвало да бъдат ремонтирани, пък после на общо събрание на желаещите да присъстват на него измежду гражданите, били решавани въпросите за финансирането - чрез гласуване на различните предложения: увеличаване на данъците или теглене на кредит, за който пак солидарно са гаранти всички граждани. Затова и никога не чакат дупките да добият размерите и дълбочината на българските, понеже после ремонтите биха им стрували 10-15 пъти повече.
Най-важното правило в другия, швейцарския, свят е, че който политик поеме някакъв ангажимент пред своите избиратели и не го изпълни,

никога повече не получава от тях възможност    
да повтори този трик, сиреч няма шанс отново да заеме публична длъжност. Докато Борисов, Бойко, както припомня журналистът от Дойче веле, вече 17 години, откакто е на публични длъжности, все раздава обещания наляво и надясно за оправяне на пътищата, а след ремонтите те отново и отново дефектират. В които мероприятия той си има и много помощници по места. В София например - г-жа Йорданка Фандъкова, която е перфектна илюстрация на мисълта на доайена на чикагската неолиберална икономическа школа проф. Милтън Фридмън, че най-лесно се харчат чужди пари за чужди цели.
В този, нашия, нешвейцарския свят, ние овчедушно търпим тези, на които пак ние заработваме заплатите, да си вършат работата некачествено, да не говорим, че твърде често и доста подозрително дали не и за лична изгода, и отново им позволяваме да залягат в окопите на властта. Именно "окопи", понеже българският (псевдо)елит се намира в непрекъсната война със суверена си относно допуска до установяване на контрол как те, от сервизната служба на държавната администрация, си изпълняват служебните задължения. В реалния български социум, който не само, че дори не е паралелен на швейцарския, но направо си е устроен по модел "антишвейцарски", на гражданите им е позволено единствено в изборния ден да си избират кой политически шут  да ги забавлява срещу космически хонорари, които шутовете сами си требват.
Крайно време е заплащанията в трите сфери на властприлагането (властодържател е само суверенът!), да бъдат

обвързани непосредствено с резултатите

от дейността на госпожиците, госпожите и господата, които демонстрират претенцията, че те са "елитът" на българската нация. Като ние, гражданите от неелитарното мнозинство, престанем да се хипнотизираме от илюзията, че сме попаднали на седмото небе, понеже, виждате ли, живеем в условията на "демокрация". И това да води до нашата социална апатия.
Както се опитваше да обясни неотдавна един представител на една от нордическите народности - норвежката, на някакъв български номад в професията "журналистика": "Демокрацията не е цел, а средство. Нашата цел е да живеем в държава на благоденствието". А на въпроса как го правят, норвежецът даде един отговор, който интервюиращият го не успя изобщо да вдене: "Ние не можем да живеем в друга държава".
Всъщност това е един осъвременен вариант на смисъл на бунтовния зов, издигнат от нашите деди по време на Априлското въстание: "Свобода или смърт!" . Ето какво трябва да потече отново във вените на българския народ - достойнството. Като бъде готов да плати цената, колкото висока и страшна да е тя, за да го опазва. Всеки ден, всеки час, всяка минута. Своето достойнство!
Справедливост за народа може да има само ако той сам си я създаде! Този същият народ, като престане да смуче подхвърлената му близалка за наивници, наречена "демократични избори".
Още в края на ХVІІІ в. английският духовник и писател Сидни Смит (1746-1840 г.) е прозрял, че "Парламентът е най-дълготрайният фарс на Запада". Малко по-рано френският философ и просветител Жан-Жак Русо (1712-1778 г.) в "Обществения договор" е  посочил къде е порочността на парламентарната система за управление: "Английският народ мисли, че е свободен; той дълбоко се лъже, защото е свободен само докато избира членовете на парламента; свършат ли изборите, той е роб, той е нищо".
Ето защо българският суверен трябва да си възвърне - по мирен път или със сила! - властовата позиция да контролира в мандатните периоди трите сфери на властприлагане. Като запазва правото си да бъде последна инстанция при взимането на решенията относно държавното управление. В противен случай той ще е статист в пиеса, в която не суверенът дирижира драматургията, с всички трагични последици за него, които вече са му доста - но не напълно! - познати.

* - Авторът е председател на УС на Асоциацията за борба против корупцията в България