С чисто лице пред обществото

Радка ВАЧЕВА

Бай Асен, така го назовават живеещите в блок 331 А, а и в целия столичен квартал "Красна поляна". Откога не зная, но нито за миг не се съмнявам, че това обръщение е спонтанно, по логиката на чисто житейски подбуди към един обикновен на пръв поглед човек, но обичан и уважаван от всички. Трудно е да се изброят всички негови така дефицитни вече човешки качества, от които винаги съм се възхищавала по безброй поводи.
Бай Асен не е човек, който с поведението си и с изказванията си на заседанията на домсъвета привлича с многословен патос. Напротив, той е чужд на каквито и да било ефекти и никога не пилее думите си напразно. И понякога в разколебаната логика ще предложи консенсусно решение. И така въпросът се решава, и той

печели уважението

на присъстващите. Безспорно е, че подобни качества са присъщи на самия него. Но, струва ми се, че те се подсилват от опита, от практиката в дългия му живот - във всички онези проявления, събрали нишките на една богата биография.
Кой всъщност е Асен Костов, каква е биографията на човека, "отхвърлил" зад гърба си десетилетията на дълъг и усилен живот? Не скривам, че дълго се колебаех бих ли могла да изразя силата на фактите, събитията и спомените, които са характеристика на онези житейски, идейни и социални ценности на времето, с неговите плюсове и минуси, през изминалите десетилетия, когато той е живял и е оставил безспорното си присъствие, частица от себе си, от енергията си, дори и в най-дребните си прояви...
И така, започвайки своя очерк, главното в насоката на темата трябваше да провокира мисли за заслужена привилегия на човека, която се налага сама от неговите

морални и социални добродетели

както и от непристореното му присъствие. Един пример, така ценен за времето и за поколението днес.
Ако възприемем живота на човека като сбор от факти, може би бихме започнали от потеклото му, от родното място - красивото кюстендилско краище, една от махалите по долината на река Косовска, на три километра от границата със Сърбия. Тук той получава и основното си образование. Стане ли дума за Косово, бай Асен някак се оживява, може би спомняйки си за нерадостното детство и селската немотия. Тежкият труд и мизерия принуждават баща му да пресели седемчленното си семейство...
Какви са били мечтите и стремежите на младото момче при срещата му с новия голям град... Буден и природноинтелигентен, той се записва в Занаятчийското училище, където завършва четиригодишното си вечерно образование с отличен успех през 1929 г. Освен знания и умения, изучава и общообразователни предмети, което е и главната му цел. С умиление си спомня за учителя по литература Стилиян Чилингиров, който го въвежда в света на книгата и литературата. А периодът е особено съдбоносен. Социалните му нагласи го довеждат в РМС. И той ще дава цялата сила на душата и сърцето си, всички пориви на своята природа с вяра и с риска да заплати заради нея. Помни например как на едно от събранията на РМС, където говори за експлоатацията на чираците и мизерните им заплати, които не стигат дори за хляба, е малтретиран жестоко. На другия ден получава призовка от Дирекцията на полицията, където след разпита и жестокия побой е предупреден, че ще бъде "под око" и ще си плати скъпо, ако продължава тази си дейност.
Но той вече е избрал пътя си...   
Годината е 1934-а. Каквото и да му се случи по-нататък, с вътрешна непреклонност Асен Костов ще се бори докрай. Всичко, което може да се разказва за този човек, е всъщност разказ за неговата същност, за неговата всеотдайност... Тя е и в активното му участие в легалните форми на работа сред прогресивните младежи, и във въздържателните дружества, и в туристическия съюз, и в РМС.
Бай Асен Костов не е от онези събеседници, с които от дума на дума стигаш до смисъла на главното в темата и до онези подробности, които те докосват във времето. Ето например съвсем случайно, от друг източник, научих една подробност. Построената от баща му малка къща в квартал "Тухларни фабрики", краен и беден квартал на София по онова време, се превръща в една от нелегалните квартири на Политбюро на Българската работническа партия. Тази къща е посещавана от видните партийни функционери Георги Чанков, Цола Драгойчева, Мара Петлякова, Боян Българанов, Раденко Видински и други. Ведно с цялото си семейство той участва в укриването и на много други нелегални, без да е допуснат никакъв провал.
А това се случва, защото следва зримо и незримо своите идеи и с интелекта, и с духа си. Използвайки силата на словото и енергията си, активно участва и във въздържателните дружества, и в туристическия съюз, и в излетите и екскурзиите за привличането на по-голям брой членове на РМС. Намерил истината за себе си,

убеден привърженик на идеите

и делото на Октомври, той ги предава и на останалите.
През март 1940 г. става член на Българската работническа партия (комунисти), впоследствие - БКП и БСП, на която партия е член и до днес. Вече 70 години! Неотменната кауза на неговия живот е: винаги с чисто лице пред обществото. Винаги пренебрегвайки личното пред общественото. 
Интересен момент в биографията му е инициативата през 1937 г. да открие в безистена на Светия синод, заедно със свой другар от Брезнишко, малко магазинче с шивашко ателие, което се използва за разпространение на материали и литература за събиране на средства за Помощната организация и най-вече - за укриването на нелегални... Неговите дейност и усилия не са просто и само изпълнение на определена задача, а

подвиг и пожертвователност

Как по друг начин да си обясним факта, че по време на мобилизацията си през 1940-1944 г., заедно с ремсовия деятел Свилен Русев, при строгата военна дисциплина в казармата на българо-турската и българо-гръцката граница, провеждат антиправителствена дейност, издирвайки и убеждавайки войници и офицери с прогресивни убеждения да преминават на страната на партизанските отряди. Те установяват връзки с прогресивни хора и членове на партията в град Дедеагач, Гърция. Онези, които познават законите и дисциплината в казармата по онова време, ще почувстват силата на този пример, водеща до саможертва.
След създаването на семейство през 1940 г. партията още по-съдбовно се вмества в живота на Костов. Незабравим е септември 1944 г., когато заедно с братята си участва във вземането на властта в квартал "Тухларни фабрики" и на Трети полицейски участък, където остава да работи до края 1945 г.
Събрал в себе си

силата и самочувствието на новия човек

той се раздава без остатък и във възстановяването на шивашкото ателие след бомбардировките на София, и в национализирането на стъкларската фабрика в квартал Горна баня. Фабриката с убитите човешки надежди на работещите в нея може да бъде дълъг разказ на някогашния партиен секретар Асен Костов. В човешката си привързаност към колектива той винаги е бил дружелюбен, без користни мисли. Така стъкларското предприятие, обединяващо се с други подобни на него на територията на София, се превръща в ДИП "Стинд" - водещо стъкларско предприятие в страната.
Годините от 1947 до 1973-а за него са години на пълно себеотдаване на човешка енергия. Затова и днес на другарските срещи, традиция на затрогваща взаимност, се усеща уважението към някогашния партиен секретар. Не по-малко е уважението към него от хилядния колектив на кооперация "Българско везмо", където е работил до пенсионирането си, със същата себеотдайност и грижа за хората. Мисля си - колко от нас и край нас са удостоени с такава почест?
В живота на този човек на почтена възраст няма паузи. Насоката, дейността на човека, гражданина, общественика Костов навлиза в друга сфера на гражданска позиция. Когото и да попитате в читалище "Св.св. Кирил и Методий" в квартал "Красна поляна", ще се убедите в това. Читалищната му дейност започва в "Тухларни фабрики", в читалище "Пробуда". И днес, във века на електронните информации, читалището има своето заслужено място в обществото. За Костов то е нещо повече от любимо място. От 1950 до 1991 г. е заместник-председател и член на настоятелството... Може би на някого ще се стори странно, че на тази възраст, и до днес, той работи за просперитета на любимото си читалище. Подпомага всички дейности, богати по форма и съдържание, и не престава да развива обществена дейност в квартала.
За съжаление събитията през последните десет години от живота на този уважаван от всички ни човек са мрачна семейна хроника. Нейният жесток сценарий не го отмина - през последните години Костов загуби цялото си семейство. Първо внука си, на двадесет години, по-късно - зет си, след него - по-малката си дъщеря, впоследсвие - по-голямата, и накрая, преди четири години, и съпругата си. Така остана сам, само с кученцето на внука си и с драмата на собствената си съдба. Без да търси съчувствие от никого...
И си мисля за силата на човешката устойчивост. Виждах го седнал на пейката пред блока, отслабнал, умислен... Едва ли годините го измъчваха - по-скоро голямата болка в душата му, а може би и тъгата от други житейски прозрения...
Отскоро не е сам, а живее с правнучката си - един оптимистичен факт пред неговата 100-годишнина. Мисля си, пишейки за Асен Костов, за дефицита на подобни хора днес - с гражданска активност, но скромни, деликатни и почтени като него. Хора с чисто лице пред обществото. И тази мисъл провокира въпроси, може би за някого старомодни, но твърде актуални за днешния ни ден.