Редакционно обяснение за една дълга дискусия

Спорът по някои бюджетни програмни постановки на БСП между Георги Пирински, от една страна, и проф. Стефан Стоилов и проф. Иван Ангелов, от друга (проф. Чавдар Николов също се включи, макар и по-неутрално), продължи твърде дълго. В редакцията се появиха въпроси дали не прекаляваме, дали не отегчаваме читателите. Получихме и доста писма.
Защо отделихме толкова място на този спор?
Темата е изключително важна. Отношението към основните параметри на бюджета е ключов въпрос за партия, която претендира, че в основата на своята философия и своята дейност е поставила социалната справедливост.
Според някои читатели спорът е твърде професионален (сиреч неразбираем за широката публика). Затова и за по-голяма прегледност ще се опитам накратко да изложа неговата същност.
В основата на полемиката е понятието "балансиран бюджет". Бюджетът е балансиран тогава, когато разходите са равни на приходите. Колкото изкараш, толкова ще харчиш. Когато харчиш повече, отколкото си произвел, бюджетът е с дефицит. Когато държавата спестява пари, бюджетът е с излишък.
Проф. Стоилов и проф. Ангелов твърдят, че 48-ият конгрес на БСП подкрепя балансирания бюджет. С това според тях философията на БСП не се различава от философията на ГЕРБ. А тази философия, казват те, е дълбоко погрешна. Погрешна е не изобщо, а в условията на криза. По време на криза балансираният бюджет свива потреблението, не стимулира икономиката и оставя недофинансирани жизненоважни социални системи.
Георги Пирински, под чието ръководство са изготвени и Програмата на БСП, и документите на 48-ия конгрес, опонира, като представя своето разбиране, че балансираният бюджет трябва да се разглежда не като текуща, а като дългосрочна цел.
Длъжен съм да отбележа, че дискусията е много по-богата - в нея се спори и за облагането на доходите, и за харченето на държавния резерв, и за политиката на държавни заеми. С горните няколко изречения обаче се опитах да очертая "гръбнака" й.
Та защо е толкова важна тази дискусия? Тя като магнитна кошница събира в себе си въпроси като:
- кое е правилното поведение на държавата по време на криза;
- кой е правилният подход за облекчаване на ударите на кризата и постепенното излизане от нея;
- и обратно - кое поведение задълбочава кризата и отлага "светлината в края на тунела".
Има ли днес по-важни въпроси за България, Европа и света? Нормално ли е една сериозна партия, била във властта и бореща се за власт, да не обсъжда тези въпроси? Да не спори по тях? Сериозно ли е отговарянето на тези въпроси да приключи с гласуването на един-два текста, пък били те и конгресни? Още повече че в партията съществуват различни, до противоположни отговори.
Неслучайно Г. Пирински казва: "компромисни записи - да, "разкрачена" позиция - не!". Обърнете внимание: основни, ключови постановки в конгресните документи са плод на компромиси. Компромиси между какви и какви позиции? Може ли компромисът да бъде окончателно решение; може ли той да сложи точка на спора? Какъв е характерът на този компромис и как влияе той на поведението на партията? Стимулира ли ясното й, разбираемо и еднопосочно поведение, или го блокира?

Има компромиси и компромиси

Ако двама приятели намерим десет лева на улицата и всеки иска за себе си осем, като твърди, че ги е видял пръв, но накрая се разберем да ги разделим и да не спорим повече за заслугите, това е компромис, с който нещата приключват.
Ако в партията се спори за бюджета, едната страна твърди, че е нормално да имаме 3% дефицит, а другата казва, че не трябва да имаме дефицит, всъщност за какво се спори? 3% дефицит са над два милиарда лева. С тях могат да се увеличат пенсии, заплати; държавата и общините да се разплатят с фирми и т.н. Това - казват защитниците на този подход - ще увеличи потреблението, ще стимулира икономиката, ще допринесе за разкриването на работни места и прочие. Да, ама - казват другите - това не са изкарани, заслужени пари. Тези пари ние ги взимаме от следващото поколение, то трябва да ги връща. Това е несправедливо, нечестно, безотговорно и прочие. Как се постига тук компромис? С чоп? Или като се спрем на дефицит от 1,5%?
Тук не се намесвам в спора. Своето мнение просторно съм изложил в статията си "Кризата... това удобно обяснение! (трета част)" (ДУМА, 9 декември 2011 г.). Патосът ми е насочен не към това да се присъединя към тезите на един или на друг, а да подчертая, че дискусии от такъв тип са ключови, фундаментални, страшно необходими. Без тях просто ще запишем нещо в някакъв документ.
Записаното проф. Ангелов нарича "разкрачена позиция", а Георги Пирински - компромис. Ако е "разкрачена позиция", трябва да съберем краката, защото иначе няма да можем да "ходим", ще имаме политика на самотек, конюнктурна или наложена от един или друг в момента властимащ в партията. Такава политика не може да претендира, че се базира на общоприета от партията философия, че реализира ценности, споделени от мнозинството й членове. Ако е "компромис", трябва да се дискутира неговата природа. Допустим ли е, или е "дървено желязо"? Може ли да бъде реализиран, или съдържа взаимно изключващи се елементи?
Всъщност спорът не е за някакви абстрактни категории, а за това какво ще правим,

как ще управляваме, ако избирателите пожелаят това

Спорът е за това какви пътища ще предложим на страната за излизане от кризата, за развитие на производството, за увеличаване на доходите, за постигане на прословутото догонващо развитие. Спорът е за това какво ще прави България в условията на все по-жестока конкуренция и на пропадане на социалното в световен мащаб. И ако на това му се казва "излишен спор", здраве му кажи!
Затова тази дискусия трябва да продължи. Разбира се, ако аргументите започнат да се повтарят или спорът се изроди в лични нападки, тя моментално ще бъде прекъсната на страниците на вестника.
В някои отзиви по повод на дискусията се отличиха два аргумента за нейното спиране. Първият - нужен е прагматизъм, а не абстрактни професорски спорове. Винаги съм се удивявал на лекотата, с която някои противопоставят практиката на теорията. Ти можеш да караш колата си и без да разбираш от двигатели, но ако някой не беше проектирал най-напред в ума си двигателя, ти изобщо нямаше да имаш какво да караш. За всеки конкретен казус в държавата има поне два подхода за решаване. Кой ще избереш зависи от твоята мисъл, от твоите разбирания, от твоята философия. Каква политика ще предприеме една партия зависи не само от конюнктурните ограничители и подсказвания, но и от нейните разбирания за нещата и тяхната природа. Какви ще са тези разбирания (ако партията, разбира се, не е еднолична собственост), зависи от дискусиите. Понякога те са трудни, продължителни, дори и досадни. Особено в години, които не предлагат изпитани рецепти.
И тук е мястото за няколко думи, посветени на втория аргумент - съберете умните глави на семинар, затворете ги в една стая. "На края да се излезе с единно авторитетно становище". Последното е цитат. Ето и втори: "Те горе 4-5 човека не могат да се разберат, искаш ние да сме единни. Няма да я бъде!" Любопитно е да добавим, че в очите на някои спорът по толкова ключови въпроси изглежда като "плюене".
Тук няма кой знае какво за коментиране. Ако ставаше дума за партията на Сталин или Червенков, аргументът щеше да бъде съвършен. Както съвършени бяха познанията на другаря Сталин в областите на икономиката, възпитанието, културата, езикознанието и зеленчукопроизводството. Ами ако капацитетите в тази стая не постигнат единство? Това разочароващо ли е? Демотивиращо ли е? И кой по-точно ще бъде този авторитет, който ще благослови становището с "авторитетност"?
Когато срещна такъв аргумент, винаги се сещам за любимия си организационно-политически пример, взет от живота на Френската социалистическа партия. Преди всеки конгрес се състезават няколко платформи. Дискутират се широко в партията. Авторите на всяка от тях се стремят да убедят членската маса в своята правота и перспективност. После на общопартиен референдум се гласува за тези платформи. Всяка от тях събира някакъв процент. Лицето на платформата "Хикс" определя такъв процент от членовете на Националния партиен съвет, какъвто процент е събрала платформата.
Май се размечтах...