Кой върти латерната?

Преди години ми попаднаха извадки от договора между най-голямото синдикално обединение в Съединените американски щати АФТ - КПП (Американска федерация на труда - Комитет на производствените профсъюзи) и втората по големина на финансовия си оборот компания за сервиз на домакински електроуреди. Като всеки подобен договор и той се беше появил като резултат на сложен баланс между интересите на капитала и на наемната работна ръка.

Срещу направените отстъпки в почасовото заплащане и в условията на пакета за пенсиониране акционерите на корпорацията бяха наложили високи изисквания към качеството на полагания труд, за да бъде тя успешна в условията на сурова конкуренция. Според една от клаузите работните часове за отстраняването на рекламация компанията не заплаща. А според следващата клауза всеки работник в компанията има право да допусне не повече от две на брой рекламации годишно на извършени от него ремонти на битови електроуреди. В случай на трета рекламация корпорацията има право да го освободи от работа, без да му изплаща компенсации за уволнението.

Тази информация изплува в съзнанието ми, когато разсъждавах за качеството на работата на управленския апарат в България през годините на т.нар. "преход" след 10 ноември 1989 г. Всъщност през целия този период (псевдо)елитът прилага

набор от няколко правила 

в своята дейност, насочена на първо място към самозадоволяване на неговия материален и психологически интерес.

Правило първо. Ако чудовищни разходи бъдат разпределени достатъчно добре, обществеността няма да може да се захване за нито едно перо така, че то да бъде отменено.

Правило второ. Икономистите в управлението - това са специалисти, които утре ще знаят защо това, което са предсказали или планирали вчера, не се е получило днес.

Правило трето. Индивидите в управленската сфера отговарят на въпросите на интервюиращите ги, не защото знаят правилните отговори, а понеже ги питат.

Правило четвърто. Когато политикът схване идея, която му е подадена от суверена, обикновено я прилага неправилно.

Правило пет. Повечето български управници действат като по учебник, макар и да не знаят кой е написал учебника и дори кой е учебникът.

Правило шест. На един проект се дава път само в случай, че никой от одобрилите го не може да бъде обвинен, ако проектът се провали, но всички могат да си припишат заслугата, ако успее.

Правило седем. Никога имуществото на суверена не е в безопасност, докато заседава законодателната власт.

Правило осем. Да живее reservatio mentalis ("мислена уговорка") - 

неизказано открито условие 

ограничаващо или напълно унищожаващо значението на даденото обещание, задължение и пр. Редовно използвано в предизборното съблазняване на гласоподавателите.

Правило девет. Mendex in uno, mendex in omnibus (Излъгалият в едно лъже във всичко), както казвали древните римляни.

Правило десет. Най-трудно разваляме мнението за себе си.

Правило единадесет. Времето прави много неща нормални, дори и в областта на морала и синтезира всички предхождащи дотук. Quod licet Jovi, non licet bovi, тоест което е позволено на Юпитер, не е позволено на бика.

От собствен опит и благодарение на своята наглост и безочие, както и на масовото овчедушие сред мнозинството от българските граждани, (псевдо)елитът си е издигнал светещия нонстоп фар на собственото му поведение: Което на нас е позволено, на суверена е забранено!

Гражданите работят в държавни или общински учреждения, или пък изкарват насъщния си в частния сектор. Там работодателите - държавата или частните предприемачи - им определят възнаграждението. Юпитерите в Народното събрание, сиреч богоизбраните - самообявили се като такива - т.нар. "народни представители", са си бронирали правото сами да си требват тлъстите надници чрез чл. 71 от основния закон: "Народните представители получават възнаграждение, чийто размер се определя от Народното събрание".

Приложен в реалността, този трик със съдържанието на чл. 71 от основния закон на България изглежда така за Китай: там най-високата заплата на държавен служител е на Председателя на КНР, по съвместителство и Генерален секретар на ЦК на ККП, а същевременно и председател на Военната комисия към ЦК на ККП Си Дзинпин. Това възнаграждение е 22 000 щат. долара годишно. Средната месечна заплата понастоящем в столицата на Китай е 10 500 юана (1587 щат. долара), или 19 044 щат. долара годишно. Проста аритметична сметка показва, че годишното възнаграждение на Си Дзинпин е само с 15,5% по-високо от нея.

Невероятно, а? 

Затова и Китай бележи успехи, каквито на българските управници и под хипноза не биха могли да се провидят. Напълно обяснима е разликата в обществено-икономическото развитие на Китай и България поради различната мотивация за заемане на високи постове в държавния апарат на двете страни. В Китай тази мотивация е предимно пасионарна - т.е. отдаденост на една идея и тя е духовното и материалното благоденствие на китайския народ.

В България мотивацията на индивидите, устремили се към властприлагащите длъжности на високи нива е чисто материалистична - собствената изгода. Лакмус за тяхната умисъл е големината на заплатите, които те сами си определят - в пъти по-високи от съответните възнаграждения в Китайската народна република и то при положение, че средната работна заплата в Китай е по-висока, отколкото у нас.

Подобна е ситуацията в съдебната сфера. Съгласно чл.117, ал.3: "Съдебната власт има самостоятелен бюджет". Как се разпределя той по пера решава Висшият съдебен съвет, следователно колко пари се харчат за поддържане на сградите, използвани от съдебната власт, колко за охрана, колко за консумативи и пр., а и колко за заплати, си самоопределя ВСС без каквото и да е участие на българския суверен. А той именно е този, който заплаща и съдебните такси, чийто големини се определят пак от самата съдебна власт, както и пак отново той - суверенът, осигурява и останалите финансови приходи в държавата.

Огледална е и ситуацията в Комисията за финансов надзор, покрила се с булото на светата финансова невинност - сама си определя възнагражденията на служителите.

Редовите бачкатори 

в България очакват цяла седмица почивните си дни (или ден, а може дори да нямат ден за отмора, ако така е решил частникът-работодател), после цели единадесет месеца, че и нещо отгоре - годишната си отпуска. Докато чл.74 на Конституцията на РБ е категоричен: "Народното събрание е постоянно действащ орган. То само определя времето, през което не заседава". Колко ловко е еквилибрирано с думите! Вместо да се каже "... през които народните представители са в отпуск", ситуацията е замаскирана с това "... през което не заседава", като се внушава представата, че и когато не са по банките в сградата на Народното събрание, те се потят някъде отново на полза роду.

Чл.73 от основния закон постановява: "Организацията и дейността на Народното събрание се осъществява въз основа на Конституцията и на правилник, приет от него". Пък за да не би на работодателя на депутатите - българския суверен, да му хрумне вредната мисъл да се набърка в дейността на Народното събрание, е сложен кръст на тази опасност посредством чл.9, ал.2, т.5 на Закона за пряко участие на гражданите в държавната власт и местното самоуправление, съгласно която точка: "Чрез национален референдум не могат да се решават въпроси по правилата на вътрешната организация на Народното събрание."

Крайно време е цялата тази наглост в своята съвкупност да бъде изпратена веднъж и завинаги в небитието. Първо. И второ. Когато служителите в държавната администрация, независимо от ранга им, са допуснали грешка, докато не си я оправят, да не получават възнаграждение. А при повече от две грешки годишно да бъдат освобождавани от длъжността им. Като освен това съответните органи извършат разследване дали не подлежат на наказателна отговорност.

Защо не функционира държавата в полза на суверена ли? Понеже е налице огромен дефицит на справедливост, а както още древногръцкият мислител Пиндар (518 - ок. 446 г., пр.н.е.) е заключил: "Непоклатимата основа на държавата е справедливостта."

Това, последното твърдение, ни дава пълно основание да заключим, че ако не с постиженията при кормуването на държавния финансов волан, то със сигурност лицето Горанов, Владислав ще остане в историята със своето откритие, че - "справедливостта е класово понятие". Сиреч господинът е достигнал до епохалното прозрение, че още преди две хилядолетия и половина се е появил първият марксист-предмарксист, разгледал обществото като класово.

Че сега то не е ли, г-н В. Горанов?

* Авторът е председател на УС на Асоциацията за борба против корупцията в България