Кой го е грижа за дреболии?
Властва безразличие за предизвестената смърт не само на бившия индустриален гигант "Кремиковци", но и на цялата ни индустрия
/ брой: 102
Д-р Радослав РАДОСЛАВОВ
Сделката с "Кремиковци" вече е минало. Страстите поутихнаха. И като че ли всички са доволни. Държавата, защото ще получи някакво заплащане, макар и малко, но не символично като единия лев по времето на Иван Костов. Новите собственици, за които тази сделка е повече от добра. Еколозите и маниакалните политически противници на социалистическата тежка металургия също вече спят спокойно.
Едва ли обаче оцелелите след многобройни съкращения работници и служители са доволни. Защото на всички е ясно, че те едва ли някога ще получат неизплатените си заплати. Но днес кой го е грижа за такива дреболии?
Да продадеш "Кремиковци" на фирма за скрап, която е представена от никому неизвестна фирма със светкавично появил се нов милионер, е все едно да продадеш родилен дом на погребално бюро. Но абсурдите в България са навсякъде. Оказа се, че онези стопански дейци, които се мъчеха да възстановяват производството в комбината под някаква съвременна форма, в новите икономически условия бяха и са подложени на невиждан психологически и медиен тормоз, на съдебна разправа, а тези, които публично и легитимно ще осъществят окончателния акт на ликвидацията, получават похвали.
Ужасяващото в случая е властващото безразличие в обществото и политическата класа към предизвестената смърт не само на бившия индустриален гигант, но и на цялата ни индустрия. Политическата върхушка е заета с много по-важни неща, като реденето на листи и разпределението на бъдещата власт. Ситуацията би била комична, ако все пак имаше някаква светлина в тунела.
В непрогледната мъгла, обгръщаща България, няма никаква спасителна индустриална алтернатива. Утре, когато световната икономическа криза приключи, ситуацията най-вероятно ще се окаже трагична. България става все по-неразбираема не само от политическа, но и от икономическа гледна точка.
Какво бъдеще може да има една страна, която няма индустрия, няма селско стопанство, няма развита инфраструктура и туризъм? Държава, която кротко дояжда остатъците от натрупаното икономическо богатство на близкото си минало без никаква визия, масова вяра в успеха, морални ценности и управленска воля за движение напред. Каква участ, освен трагичната, може да има политико-икономическа общност, устремно превръщаща се в географско понятие, която живее ден за ден, създавайки все по-малко и по-малко принадена стойност?
Въпреки всекидневното казионно рязане на ленти на успеха, България все повече прилича на асансьор със скъсани въжета, който лети стремително надолу в пропастта, а хората в него отдавна са се предали. Някъде дълбоко в тях е спотаена тиха и смътна надежда, че той все някога ще спре, най-после достигайки дъното.
Жестоката и горчива истина е, че за предалите се духом дъно няма, нито път напред и нагоре!