Карето от три аса

Славчо Кънчев*

Проблемът е в това да помъдрееш, преди да остарееш.
Неизвестен автор


Годината е 2008-ма. Алън Грийнспан е поканен на изслушване пред една от комисиите на американския Конгрес. Една покана, която не би могла да бъде отказана дори от този човек-институция. Алън Грийнспан - председател на Управителния съвет на Федералния резерв на Съединените щати от месец май 1987 г. до януари 2006 г. Тази позиция сама по себе си го превръщаше в една от най-мощните финансови фигури в света. Но неговото реално влияние - и то не само в родината му - далеч надхвърляше формалната му власт: той беше Маестрото, Оракулът, заслужил член на Комитета, който щеше да спаси света, както го представи заглавна статия в сп. "Тайм" през 1999 г.
Но този път пред Конгреса интонацията на Грийнспан не беше обичайния му тон magister dixit (учителят каза - лат.). Дълбоко обърканият, вече бивш финансов гуру, призна пред "отците на американската нация", там, в Капитолия:

"Открих дефект. Не знам колко важен или траен ще бъде

Но съм силно разтревожен от този факт". Конгресменът, който му задаваше въпроси, го попита: "С други думи, открихте, че вашият възглед за света, вашата идеология е грешна. Че не работи?" Грийнспан отговори: "Абсолютно. Именно. Точно това ме шокира. Защото съм правил това вече над четиридесет години с много солидни доказателства, че винаги е работила изключително добре".
Всъщност проблемът на Алън Грийнспан беше генериран от приоритетното икономизиране на мисленето му. Мина с обратно отброяване към неизвестен момент. Вместо да беше подхождал по-често диалектически. И да беше се запознал с теорията на нелинейните системи. Чиято вътрешна динамика редовно оборва идеята да очакваш дадено действие да произвежда една и съща реакция.
През всичките тези години бившият председател на Управителния резерв на САЩ се беше окачил върху лонжата (подсигурително въже в цирка) на познаваемото във финансовата сфера. И умело се изплъзваше на когнитивния дисонанс - противоречието между нашето реално поведение и онова, към което се стремим. Като изобщо не си задаваше въпроса дали това, което лесно може да бъде измерено във финансовите системи, вероятно има далеч по-малко значение от това, което не подлежи на точна преценка. И дали е способна системата да се саморегулира при настъпил катаклизъм? Както и възможно ли е да бъде ефективно въздействано върху нея чрез външна намеса?
Ех, нали мъдростта е нещо, което, когато го дадеш другиму, става знание, а знанието не е мъдрост. Затова едва ли Алън Грийнспан дълбоко се е впечатлил (ако се е бил запознал) от Нобеловото слово на Фридрих Хайек. А пък да го въздигне в мантра на бъдещите си професионални изяви изобщо не е било възможно, тъй като това би ерозирало самочувствието му на изгряващ финансов демиург.
Месец декември 1974 г. Австрийският икономист Фридрих Август фон Хайек получава една от първите присъдени дотогава Нобелови награди по икономика. Гениален икономист, той е сред първите, прозрели и анализирали

потенциалната роля на централните банки

като лоцмани на курс към растеж или - малшанс! - към свиване на икономиката.
На 11 декември следобед Хайек започва своята традиционна Нобелова реч, акцентирайки върху високата репутация на самата награда. И честта, с която тя удостоява носителите й. Нобеловата награда, която досега е била присъждана само за постижения в точните дисциплини като физика, химия и медицина, казва той, е официално легитимиране на икономиката като реална социална наука. "Нобеловата награда, подчертава Хайек, отбелязва значителна стъпка в процеса, чрез който, по общо мнение, икономиката се доближава по достойнство и престиж до физическите науки".
Но без да е попаднал под наркозата на едно елементарно удовлетворено честолюбие, Хайек споделя с аудиторията си своите съмнения доколко това е оправдано и продължава: "Понастоящем икономистите са призвани да намерят начин да избавят свободния свят от сериозната заплаха на нарастващата инфлация, която, трябва да се признае, бе предизвикана от мерки, препоръчани и дори натрапвани на правителствата от повечето икономисти. В този момент нямаме с какво да се гордеем: нашата професия оплете конците". Погледната безпристрастно, 20-минутната реч на Хайек де факто е дипломатично, но недвусмислено извинение, че е получил Нобеловата награда.
Словото му, озаглавено "Претенцията за научност", легитимира като всеобщо достояние една негова фундаментална идея. Да профанизираш сложната действителност, да демонстрираш непрекъснато болезнената си претенция, че притежаваш потенциал да рамкираш неизвестното върху територията на изкусно съчинените ти, а после сглобени, идеи - ето кое Хайек квалифицира като

най-опасното нещо на света

"Имаме дълбоки основания - казва той - да се опасяваме от дългосрочния и много по-широкообхватен ефект на безкритичното приемане на твърдения, приличащи на научни".
В края на изказването си Хайек като че ли проникновено предвижда възможността за ситуация, в която изпада 34 години по-късно Алън Грийспан, и недвусмислено предупреждава: "Ако в опитите си да подобрим социалния ред наистина искаме да изпишем вежди, вместо да избодем очи, ще трябва да проумеем, че в тази, както и във всички други области, които по същество са сложни процеси, не можем да имаме пълно знание, за да предвиждаме и контролираме събитията". Политиците и учените да не се вживяват в ролята си на социални архитекти и инженери и да не се мъчат да моделират историята "както грънчарят вае гърнетата си, а да култивират растеж чрез осигуряване на подходяща среда, както градинарят прави за растенията си".
Или другояче казано: да бъде стеснен периметърът за действие на персоните, които разчитат при лансирането на тезите си на argumentum ad ignoratum (доказателство, разчитащо на недостатъчната осведоменост или на невежеството на събеседника - лат.)
И ако Хайек набляга върху интелектуалния компонент в ситуацията, за върховенството на един принцип на "здравия разум" по отношение на степента на познаваемост, валиден всеобхватно и непрекъснато във времето, и го съизмерва с алтернативните възможности за успех и провал, то проблемът има и своята морална страна. Бих се ангажирал с категорично мнение, че именно тя е доминираща. Именно понеже мотивационният диапазон на "социалните строители", неоспоримо доказано от историята, е твърде широк, но в преобладаващия брой случаи "вдъхновението" им е или чисто комерсиално, или удовлетворява болезнени амбиции за личностна изява, нерядко и в диапазона на социопатията. Възможно е съчетание и на двата варианта.
Точно както установяват Дейвид Котц и Фред Уилър, и двамата политически експерти, които си поставят за цел да намерят отговора на въпроса кое е причинило края на Съветския съюз и да го търсят, неподвластни на презумпцията, че крайният резултат е бил неизбежен.
Интервюирани били стотици официални лица, заемали високи постове във властта, докато първата социалистическа държава се разпадала. И постепенно се изпарявали дотогавашните клишета-миражи. Несъстоятелен се оказал вариант А: Натискът на Запада демонтирал съветската система. Отпаднал и вариант В: Недоволството на мнозинството от населението ерозирало устоите на държавността.
Котц и Уилър заключават в изследването си, че

 СССР се е разпаднал

главно заради жестоката и себична математика на самия съветски елит. Веднага след като Михаил Горбачов е започнал реформите на системата. Система, втъкала у себе си правата и привилегиите на елита, на членовете му, тоест т.нар. номенклатура - намиращите се в "списъка" решават, че биха спечелили повече от разпадането на СССР, отколкото от запазването на неговата цялост. Поради очевидния факт, че членовете на номенклатурата са притежавали властовия потенциал да трансформират социалните си позиции в материално облагодетелстване. Т.е.

 безпрепятствено да разграбят

дотогава създаденото общонародно имущество.
Динамиката на гореописания схематично социален катаклизъм не се различава принципно от случващото се в България след 10 ноември 1989 г. Тук е обяснението на отговора на въпроса ми защо нито една партия - във властта или в опозиция по време на "прехода" - досега не е изработила цялостна концепция за борба с корупцията, отговор даван ми в неофициални разговори от ръководни функционери с различна партийна принадлежност. Споделяли са с мен, че такова намерение, още преди дори да бъде пристъпено към неговата реализация, би "взривило държавата". Тъй като мнозинството от целия ешелон от среден чиновник нагоре би било демотивирано да изпълнява задълженията си, понеже неминуемо биха спаднали реалните му доходи, тоест би понесло тежък удар по жизнения си стандарт, ако бъдат затворени корупционните шлюзове.
Която позиция, очевадна по смисъл, ни препраща към мисълта на Алберт Айнщайн, че "Възможността е някъде посред трудностите". Шансът за тези, които споделят нещо принципно различно от една сляпа, фанатична и безпощадно фокусирана амбиция за промяна. Промяна, чиято единствена цел не е в никакъв случай удовлетворяване на личностни интереси или болезнени амбиции, а е за благото на суверена.
Що се отнася до рицарите на статуквото - представителната демокрация - карето само от три аса, доспехите им все повече ще затъват в плаващи пясъци, вкостенели и омотани в техните стари идеи, стереотипи и предразсъдъци. И паралитично вкопчени в неизменния цитат от Уинстън Чърчил за демокрацията, като в понятието втъкават отникъде не следващото качество "представителна". И агресивно го калкулират като иманенто. Ето я голямата мистификация на постантичната догма за "демокрацията", удобно продуцирана от експлоатиращия я елит. И за заблуда костюмирана в "научни" одежди.

*Авторът е председател на УС на Асоциацията за борба против корупцията в България