15 Ноември 2024петък03:53 ч.

Проф. Иван Дреников:

Изолирани сме от Европа повече от всякога

Да се наричаш музикант е много голяма титла, казва световноизвестният български пианист Интервю на Калина ЙОТОВА

/ брой: 74

автор:Калина Йотова

visibility 4184

Иван Дреников е роден в София на 28 декември 1945 г. Носител на престижната награда на УНИЦЕФ "за изключителен принос в изпълнителското изкуство" и множество други отличия. Ученик на Панчо Владигеров и Панка Пелишек в Музикалната академия в София, продължава обучението си във Виена като Хердеров стипендиант и в Рим като стипендиант на академията "Санта Чечилия". През 1968 г. Артуро Бенедети Микеланджели го избира за свой ученик. В продължение на 45 години е солист на най-реномираните оркестри в света. Изнесъл е стотици концерти в Европа, САЩ, Япония, Южна Америка, Австралия. 15 години е бил щатен солист на Софийската филхармония. Понастоящем е професор в НМА "Проф. Панчо Владигеров". За него музикалният критик на "Фигаро" Пиер Пети възкликва: "Една много голяма интерпретация!".

- Какво е съотношението труд, амбиция и талант във формулата на успеха?
- Стара истина е, че талантът без труд и амбиция не може, както и трудът без талант. Наблюдавал съм много случаи - хора с ограничена доза талант, които не могат да компенсират всичко с денонощен труд. Те обаче могат да бъдат зловредни. Талантливият човек е благороден, а бездарният е завистлив, защото е незадоволен.
- С колко часа свирене на ден се става виртуоз?
- За да взема награда на международния конкурс "Феручо Бузони" за пиано на 18 години, без 7-8 часа свирене на ден не става. Когато Хачатурян ме чу да изпълнявам своите миниатюри, ме прегърна и заяви, че винаги ще имам запазено място в неговия клас по композиция. След наградата на първия републикански фестивал от Съюза на българските композитори решиха да вземат специални грижи за моето възпитание, но аз вече ходех на уроци по композиция при Панчо Владигеров. Като момче дори посещавах лекции в академията наравно със студентите.
- Чувствате ли се лишен от детство?
- Твърдо не. Имах много интелигентни родители, които ми гласуваха пълно доверие, въпреки че беше много трудно да съчетавам композицията и изпълнителското изкуство. Ако не бях спечелил наградата на конкурса "Бузони", щях да изоставя пианото и да се посветя на композицията.
- Как се ваят вълшебни звуци - със сърце, с мускули или с психика?
- Някои музиканти са инструментално дарени, но им липсва талант. Други са изключително талантливи, но им липсват изразни средства. Има и трети компонент - психиката и физическите данни - ръка, физическо здраве. Не може от страх ръката ти да трепне и да свириш други ноти, когато те слушат и гледат милиони. Без тези качества не може да се издържи на такава кариера и дейност. Аз например искам публиката не само да се вълнува, а и да мисли. Има една категория музиканти, които мислят, че музиката е само чувства. Те изразяват само своите чувства, не тези на автора, а това е чиста фалшификация.
- Кое ви харесва повече - да интерпретирате или да преподавате музика?
- Категорично да я интерпретирам. Концертната дейност е едно, обучението - съвсем друго. Животът на сцената, с всички трудности и проблеми, е изключително вълнуващ и отговорен. Миналата година след мой концерт много професионалисти казаха - ново начало на неговото свирене. Аз вече съм влязъл в пълната зрялост. Въпросът е друг обаче. Големите музиканти, които ме подкрепяха, вече ги няма. Има ново поколение, което или не ме познава, или иска да обърне нова страница. Ние сме древна култура, но в музиката сме млада нация. Ето, аз общувах с класика Панчо Владигеров, написал първата българска симфония, първия български концерт за пиано, първата соната. Тогава за каква традиция говорим? Малко хора правят експеримент със себе си. След като получих стипендията в Рим, желаех голяма промяна във взаимоотношението ми с инструмента, в изразните средства. Затова се стремях към Франция, Италия или СССР. Стипендията за СССР я дадоха на друг. Тогава президентът на "Санта Чечилия" - Ренато Фазано, основател на "Виртуози ди Рома", ми предложи да замина за Италия. Не мислех за кариера, а за учене. Да взема колкото се може повече от европейската традиция. И, слава Богу, че попаднах на хора като Винченцо Витале и Артуро Бенедети Микеланджели.
- Днес като преподавател следвате ли примера на своите учители?
- Всеки може да вземе препоръчително писмо от професора си. Но разликата между талантливия музикант и изградения артист е огромна. Кариерата е отделно. Като дойдох в България, взех няколко ученици. През 70-те имаше официално посещение на моя професор у нас. Той ги прослуша и каза, че съм свършил перфектна работа. Тогава проверих дали мога да прилагам това, което съм научил. Но, както и при майсторските курсове, важна е продължителността заради естетиката на музикалната интерпретация. Тя не се променя с три думи, а с примери в звук, който трябва да се търси. Работата с моите учители бе много тежка и дълга. Промяната, която трябва да осъществя с един млад човек, може да трае години, не става с 2-3 урока. За съжаление аз като скорошен професор не разполагам с голям брой студенти. Знаете ли обаче всякакви задръжки пред българските студенти щяха да паднат, ако живеех в Рим или Париж и идвах за един курс от 30 дни. 
- Определяте ли се като капризен солист?
- Сърдят ми се, че отказвам концерти. 20 години не ме кани радиооркестърът, с който сме имали страхотни успехи, защото съм отказал един концерт в НДК. Аз би трябвало да съм обиден, защото роялите, които лично съм избирал от Хамбург, бяха в окаяно състояние - мръсни и тотално разстроени. Акордьорът се беше скрил, а това го констатирахме на акустичната репетиция. Но с този мой отказ почти се стигна до дисциплинарното ми уволнение. Случаят бе използван и от мои неприятели, но няма да цитирам имена. Вижте, аз не съм капризен, аз просто изисквам. А като не съм в добро състояние, как да изляза да свиря пред моята публика, която ме обича? Никой не може да знае каква е истинската причина за отказа на един артист, но той не бива да бъде съден и отритван.
- Разкажете за връзката ви с фамилия Бруни Тедески.
- Бащата на Карла Бруни - Алберто Бруни Тедески - ми написа концерт и ми го посвети. Аз направих премиерата в Париж. Поддържам много топли отношения с тази влиятелна фамилия. Алберто беше индустриалец и композитор на класическа музика. Заради почитанието си към Микеланджели семейството поддържаше концертното бюро, в което бяхме с Алдо Чиколини и Йехуди Менухин. Майката на Карла, Мариза Борини, дори ме покани да преподавам на внука й - Орелиен. Ако не беше злощастната случка с нашия институт в Париж, можех да бъда много полезен на българската култура.
- А какво мислите за музикалната кариера на Карла?
- Е, това е забавление. Познавам я от малка, тя е много мило момиче. Мисля, че кариерата й като модел беше по-значителна. Но всички много се вълнуват, че тя продава албуми.
- Искат ли студентите ви да се развиват в чужбина?
- То е очебийно. Вземаш дипломата и бягаш. Вече няма структури, където да се развиваш. Свидетел съм на катастрофално закриване на дирекции. Знаете ли, че импресарската дирекция до 1989 г. имаше 2 млн. долара годишен доход, който отиваше в републиканския бюджет. Ние в момента сме много по-изолирани от Европа, отколкото преди да станем член на ЕС. Нямаме присъствие в музикалните сезони, няма турнета. Настанаха страшни времена - под 1% от бюджета се дава за култура. Има и рязък спад на кандидатстващите в академията, а това е катастрофално. Тук има прекрасни музиканти и педагози, които преподават. Но днес повечето "певици" с дълбоки деколтета правят разкрачка и имат хит. Малко хора проявяват интелигентността да учат полифония, импровизация, солфеж.
- Къде е изходът?
- Повечето политици и дори нашият министър все говорят за кино и театър. Никой не говори за музиката. Обмислям да дам под съд някой, който грачи по телевизията и твърди, че е музикант. Това са просто шоумени, които харесват музиката. Да се наричаш музикант е много голяма титла. Нашето образование трае 17 години, без специализациите. Днес много малко хора могат да си го позволят. Правим неимоверни усилия да привличаме младите, но телевизията и "евтините" й продукти ги изтеглиха към себе си. Цялата конюктура на съвременния свят ги отбива от класическата музика.
-  Приемате ли естетиката на съвременната българска музика?
- Аз съм един от ревностните й почитатели. Имам много първи изпълнения - като "Триумф на камбаните" на Васил Казанджиев, концерта за пиано и оркестър на Георги Минчев, Четвърти концерт за пиано и оркестър на Панчо Владигеров, Опус 64, посветен на Алексис Вайсенберг. След като изградих авторитет, страстта ми към композицията ми позволи лукса да си избирам кои композитори да свиря.
- Имате ли предпочитан стил или произведение?
- Не мога да посоча конкретно. С годините има едно абсолютно изкристализиране, както и нетърпимост към определени стилове, защото са много банализирани. Един такъв проблемен стил на нашето време е стилът на Шопен. Е, има и композитори, които не са за пиано. Освен това и големите композитори имат слаби произведения.
- От толкова много незабравими изпълнения имате ли любимо?
- Правил съм рецитал, сонати на Муцио Клементи на Парижкия фестивал. Иначе - определени произведения на Панчо Владигеров, също така и на моите приятели Васил Казанджиев и Георги Минчев. Всъщност не знам дали в наши дни все още сме приятели. 
- Случва ли се да искате да си починете от музиката?
- Не, аз я консумирам като buongustai, както казват италианците. Музиката няма нищо общо с техниката, упражненията и заучаването. Не мога да се преситя от нещо, което е страшно красиво и изключително възвишено. Музиката е едно изключително благодорно изкуство. В един звук можете да намерите цяла вселена.
- Артистът е по-добър посланик от дипломата, но вашата парижка епопея в Българския културен институт е горчив опит.
- Според мен просто не влизах в схемата, която е била подготвена тук. Отидох като човек, който не е ангажиран със схеми и интереси. Направиха всичко възможно, за да ме прогонят.
- Смятате ли, че артистът е самотник, лудият любимец на Бога?
- Артистът би могъл да е самотник, но той живее за хората. Неговото изкуство не се прави егоистично. Ако Бог е композиторът, той е посредникът между него и публиката.
- Съжалявали ли сте някога, че сте избрали трънливия път на изкуството?
- Изкуството е и много страдание. Един изпълнител преминава през много тежки изпитания. И аз някой път съм си проклинал майчиното мляко, както се казва. Но не си ли силен и стабилен, не можеш да бъдеш на сцената.


 

Намаляват българските компании сред топ 500 в Източна Европа

автор:Дума

visibility 561

/ брой: 218

Въглищата спасяват електроенергийната система

автор:Дума

visibility 590

/ брой: 218

С 60% са по-ниски добивите от пчелен мед тази година

автор:Дума

visibility 557

/ брой: 218

Строителството изпреварва IТ сектора по заплати

автор:Дума

visibility 520

/ брой: 218

Северна Корея вече участва във войната

автор:Дума

visibility 576

/ брой: 218

Съединените щати откриват ракетна база в Полша

автор:Дума

visibility 558

/ брой: 218

В Прищина заговориха за "Велико Косово"

автор:Дума

visibility 495

/ брой: 218

Накратко

автор:Дума

visibility 554

/ брой: 218

Ама, вярно ли е?

автор:Аида Паникян

visibility 612

/ брой: 218

Прероденият геополитически гълъб

автор:Александър Симов

visibility 615

/ брой: 218

Непростима безпаметност

visibility 516

/ брой: 218

По следите на една забравена, но величава битка

visibility 627

/ брой: 218

 

Използвайки този сайт Вие приемате, че използваме „бисквитки", които ни помагат за подобряване на преживяването на потребителите, за персонализиране на съдържанието и рекламите, и за анализ на посещаемостта. За повече информация можете да прочетете нашата политика за бисквитките и политиката ни за поверителност.

ПРИЕМАМ