Издигането на Горбачов на Кремълския Олимп

Доц. Михаил АНАЧКОВ                                                           

С Горбачов са свързани и крахът на реалния социализъм в Източна Европа, и разпадането на Съветския съюз. Поради това политическата му биография е обект на научен и медиен интерес. В тази връзка cъществено място заема проблемът за неговото издигане на поста генерален секретар на управляващата Комунистическа партия, а и за държавен ръководител на СССР. Независимо от някои спорни положения, с използвания обширен кръг разнообразни източници и анализ на редица заплетени събития, сред тях релефно се откроява появилата се неодавна монография на руския историк проф. Александър Островски "Кой постави Горбачов?".                                        
Проследяването на пътя на Горбачов към креслото на генералния секретар е разположено в системата на

три основни координати

- следвоенната еволюция на съветската икономическа политика и социалните проекции на нейното осъществяване, задкулисната борба сред висшия партиен елит в следхрушчовския период и влиянието върху ориентацията на съветската политика на определени институции на САЩ.
Като подчертава, че след ликвидирането на НЕП (Новата икономическа политика) в края на двадесетте години на миналия век, с оглед наложителната свръхфорсирана индустриализация, съветската икономика неизбежно придобива мобилизационен характер, Островски отбелязва, че след войната Сталин не е чужд на определени идеи за нейната либерализация. Но поради студената война те не са реализирани и управлението запазва командно-административната си същност. Реални стъпки към нейната децентрализация са осъществени при Никита Хрушчов. Но някои от тях имат отрицателен ефект. След неговата смяна от Леонид Брежнев (октомври 1964 г.) се пристъпва към по-системни промени в съветската икономическа политика, известни по името на тогавашния премиер с обобщеното наименование "Косигинова реформа". Съкращават се утвърждаваните от върха планови задания. На предприятията е предоставено правото да детайлизират номенклатурата и асортимента на продукцията, да инвестират собствени средства, самостоятелно да произвеждат и реализират свръхпланова продукция и т.н.
Островски не споделя мнението, че в началото на осемдесетте години

съветската икономика се намира в застой или криза

Но той показва, че определените положителни моменти при осъществяването на Косигиновата реформа не решават глобалния проблем - ефективното адаптиране на икономиката към разгърналата се научно-техническа революция. Авторът се спира на перипетиите по изготвянето на оптимален модел за планиране и управление на икономиката като необходимо условие за нейната интензификация, за повишаване на производителността на труда и подобряване качеството на продукцията, които не се увенчават с успех. При разнообразните ведомствени препятствия като ключова причина той сочи липсата на политическа воля, факт, свързан и с рязко влошеното здравословно състояние на Брежнев към началото на седемдесетте години. А при тогавашния пирамидален характер на управленската система това силно затормозява нейното функциониране.
Предоставяйки на предприятията правото свободно да маневрират с ресурси, държавното ръководство не съумява да наложи необходимия контрол за тяхното използване, намалява рентабилността на стопанските субекти и не се решава въпросът за предприятията, които работят на загуба. Допуска се нарастване на работната заплата по-бързо от ръста на производителността на труда. Нарастващата парична маса не е достатъчно обезпечена с качествени стоки за потребление.

Проточилото се боледуване на Брежнев

е съпътствано със снижаване на дисциплината и нарастване на безотговорността по цялата управленска верига. Надписванията при отчитане на производствените показатели и корупцията придобиват застрашаващи мащаби, реформата стимулира сенчестата икономика, разрастват се черният пазар и спекулациите.
На този фон Островски разглежда

идейно-моралното разложение

в средите на партийния, стопанския и държавния апарат, което стига до върховете на КПСС. За значителна част от партократите и бюрократите интересите на обществото остават на заден план, на преден план се издигат собствените им користни интереси. Обособява се значителен слой от представители на стопанската номенклатура и на сенчестата икономика, чиито интереси фокусират в стремежа за легитимиране на частнособственическата дейност. Корупцията засяга в известна степен дори такива специфични институции като Комитета за държавна безопасност (КГБ) и Главното разузнавателно управление (ГРУ). Този процес е спътстван с

внедряване на агентура на западни спецслужби

(най-вече на САЩ) в различни учреждения на съветската държава.
На фона на проблемите на съветската икономика и техните социални и морални проекции Островски разглежда междуличностната борба за висшия партиен пост след отстраняването на Хрушчов. В тази връзка са и неговите съждения за загадките около смъртта на видни фигури от съветския елит, като заемащия втора по значимост позиция в Политбюро Михаил Суслов, Брежнев, министъра на отбраната Димитър Устинов, непосредствения предшественик на Горбачов  Константин Черненко и др. Без изрично да посочва своето становище, той внушава, че при тяхното проблематично здравословно състояние официалните съобщения за конкретните причини за настъпване на тяхната кончина са некоректни.
В монографията е отделно голямо внимание на дългогодишния председател на КГБ Юрий Андропов. Той е показан като ловък функционер, който с различни похвати си разчиства пътя към креслото на генералния секретар, което заема през ноември 1982 г. На основата на негови фрагментарни изказвания авторът скицира концепцията му за радикални промени в съветското общество. Нейните носещи конструкции са идеите за

съчетаване на плановите и пазарните механизми

за внимателен преход към многосекторна икономика, за привличане на западни капитали под формата на концесии и създаване на смесени предприятия, а след издигане на жизненото равнище - за демократизиране на политическата надстройка и въвеждане на алтернативна избирателна система. Но и Андропов не отчита, че проектираните преобразувания са обременени с опасността от дезинтеграция на СССР и не обмисля средства за нейното предотвратяване. Като председател на КГБ Андропов се бори с дисидентското движение и едновременно го използва за демонстриране пред Запада на съществуването на инакомислие и заедно с това - за подготовка на кадри за бъдещата либерализация на Съветския съюз. При неговото управление се появяват симптоми на разгръщане на нова антисталинистка кампания и на превръщане на пресата във форум на реформистките сили. Макар и в известна степен забавен, ходът на започналите промени продължава при наследилия го след смъртта му (февруари 1984 г.) Черненко.
С протекция на Андропов първият секретар на Ставрополския краеви комитет Михаил Горбачов става секретар, а скоро след това - кандидат и член на Политбюро на ЦК на КПСС. А когато заема поста генерален секретар, Андропов отрежда фактически втора позиция на Горбачов. Това свидетелства, че вижда в него свой единомишленик. С оглед на държавните интереси авторът квалифицира тази ориентация като неудачна, тъй като на постовете, които заема, Горбачов не показва открояващи се положителни резултати, а в известни случаи негови начинания имат негативен ефект.           
Островски привежда думите на бившия директор на ЦРУ Робърт Гейтс, че в началото на 1983 г.

в САЩ с ентусиазъм посрещат издигането на Горбачов

Авторът отбелязва, че не знае с каква информация е разполагало ЦРУ, но съдейки по всичко, тя е давала увереност, че Горбачов може да бъде използван за интересите на американската политика. В тази връзка в монографията се съдържат редица данни за операциите на Рейгън за икономическото омаломощаване на Съветския съюз (рязкото снижаване цената на нефта и златото, надпреварата във въоръжаването и т.н.), както и за дейността на такива специфични институции като Тристранната комисия, Съвета по международни отношения и други за обезпечаване на агенти за влияние. Съжденията на автора навеждат към извода, че американският фактор изиграва значителна роля за издигането на Горбачов на върха на Кремълския Олимп.
През пролетта на 1984 г. в битността си на вицепрезидент Джорж Буш изказва увереност, че Горбачов ще е бъдещият съветски ръководител. Не случайно при английската покана за посещение на делегация на Върховния съвет на СССР е изразено пожеланието тя да бъде ръководена от него. А когато в Лондон през декември 1984 г. Горбачов не посещава гроба на Карл Маркс, той фактически демонстрира пренебрежителното си отношение към кумира на съветската идеология.
Островски детайлно разкрива перипетите на

задкулисната борба в Политбюро

през последните седмици от живота на Черненко. В подготвителната операция за издигането на Горбачов за пръв партиен ръководител важна роля изиграват Евгений Примаков и Александър Яковлев, които имат тесни връзки с представители на американския елит (преди всичко на Рокфелеровата и Моргановата финансово-икономическа групировка). Чрез тяхното посредничество тогавашният външен министър и най-авторитетен член на ПБ Андрей Громико се съгласява след предстоящата смърт на Черненко да издигне кандидатурата на Горбачов, към когото дотогава има хладно отношение, за генерален секретар, а той да заеме поста държавен глава. В изпълненото с драматизъм денонощие след смъртта на Черненко (10 март 1985 г.), с усилията на секретаря на ЦК по организационните въпроси Егор Лигачов и със съдействието на председателя на КГБ Виктор Чебриков, висшият партиен форум единодушно избира Михил Сергеевич за генерален секретар на КПСС.
И не след дълго време легендата на съветската дипломация горчиво съжалява за своята решаваща роля в този съдбоносен избор...