Мнение
Господ да ни е на помощ!
/ брой: 188
Ще започна от 1915 г, но бързо ще стигна до наши дни. В 1915-а е родена майка ми, първородна дъщеря на Ана и Вельо. Раждат им се в следващите 7 години още четири деца - две момичета и две момчета. Напомням, че това са смутни времена - Балканската, Съюзническата, Първата световна война. Дядо Вельо участва във всичките, връща се сакат с един крак и туберкулоза. Майка ми е разказвала, че са живели в едно мазе, преградено наполовина, в другата половина хазяйте са съхранявали кюмюра си. Когато излизали да се попекат на слънце пред мазето, баба Анче ги предупреждавала да мируват, та да не разсърдят хазяйката. Пълна мизерия, двете братчета и сестриче умират невръстни, вероятно заразени от баща си от туберкулоза, тя отнася през 1939 г. и вуйчо Ваньо. Пеницилинът спаси от "жълтата гостенка" майка ми след 9 септември. Оцелява леля Фимче, най-малката й сестра, защото още след раждането й в 1922 г. я дават за осиновяване на бездетната сестра на баба Ана.
Независимо от мизерията, смъртта на три от децата й и ранното й овдовяване, помня баба Анче, тя доживя дълбока старост, винаги засмяна, енергична, заета с нещо - преде вълна за пуловер, тъче черги, приготвя зимнина, щастлива да посрещне и почерпи с вишнево сладко двете си внучета. Не бързайте да отсечете: "Тъпа, безчувствена бабичка". Крепеше я вярата в Господ. Той я дарил с деца, той й ги отнел, те, невинните, са сега щастливи при него. (Между другото жена ми, която беше лекарка в палестинската болница в бейрутския квартал Шатила, ми е разказвала, че когато починело бебе и подавала вързопчето с трупчето "жената проплаче, бащата се усмихне на съчувствията, които изказвам: "Няма нищо дотора, Аллах дал, Аллах взел").
За какво разказвам тази стародавна и печална история. Баба Анче и палестинецът се уповават изцяло на своя бог, нищожни са техните възможности да влияят на събитията, приемат и бедността, и нещастията, и смъртта с примирението на обречени - като нещо фатално, което не зависи от човешката воля. Те може да бъдат разбрани, чувството им за обреченост и фатализъм има обяснение.
Малко е да се каже, че такъв фатализъм не е позволен на министър-председателя на България, човека, който в голяма степен държи в ръцете си съдбините на страната и народа й. "В този свят, ако някой спаси България, то това ще е Господ", рече Бойко на честването на Успение Богородично в Троянския манастир. Е, както си му е навикът, не пропусна да подчертае как във времена на кризи "отпуснали сме 1 420 000 лв. за този манастир"; държа проповед за "братолюбието между църквата и българската държава". В синхрон се оказа и мънкащият, както обикновено, в брадата си патриарх Неофит, който доведе до знанието ни, че "Света Богородица е обещала да бъде с нас през всичките дни и с тези, които страдаха"... Чел съм, но пак прехвърлих Светото писание, не го открих това обещание на Богородица.
Напълно съзнавам, че написаното може да бъде прието от вярващите като сквернословие. Както сподели навремето с мен ректорът на Семинарията в светата обител в руския град Загорск: "Има две вери: вярата, че има Господ и вярата, че няма Господ". Заявявам без стеснение, че съм от тези, които вярват, че няма Господ и затова си позволявам да се отнасям с резерви към станалите така показни литийни шествия, разнасянията и целуванията на "чудотворни" икони и набожното кръстене на пестеливо облечени момичета и момчета, които пътьом се уговарят в коя дискотека да изкарат нощта. Да не говорим за тържественото освещаване на мутренски заведения и луксозни автомобили от по двама, трима попа, които ръсят с китката джипа и собственика, обърнал се в правата вяра и забравил за времето на една литургия далавераджийските си золуми.
Баба Анче намираше във вярата в Господ утешение за смъртта на децата си, за мизерията, за неволята. Това беше искрена вяра и тя я крепеше. Участие в спектакъл са литийните шествия, показното кръстене, целуване на икони от хора, които хабер си нямат що е това Стар и Нов завет, евангелия, десет божи заповеди, страсти Иисусови - май искам прекалено много. А премиерът на България да вдигне бялото знаме и да признае на всеослушание, възпроизведено чинно от всички телевизии, че "В този свят, ако някой спаси България, то това ще е Господ". Ако това не е признание за безсилие, не, за истински провал, тогава какво е?