За доброто и злото

От години вече позициите му са толкова предсказуеми, че чак са безинтересни. Соломон Паси не спря през цялата изминала седмица, кажи речи всекидневно, ако не и всекичасно, по вестници и телевизии да издава войнствени писъци. "Едно си баба знае, едно си бае", но бабешкото баене се търпи донякъде.
Подсетих се, че навремето бях озаглавил моя статия "За мъдростта не стига името ти да е Соломон". Не съм допускал обаче, че бившият ни външен министър възприема света като банален уестърн, в който има добри и лоши и добрите непременно натриват носа на лошите в хепиенда. А точно такава беше цялостната му позиция. Въпросът на водещия: "Защо все сте апологет на американците?". Отговорът: "Не съм апологет, избирам между доброто и злото". Кога Паси е получил лиценз на оценител що е добро и що е зло? Това може единствено да значи, че скоро не е препрочитал Библията. Защото там, в Притчите Соломонови, глава 16, стих 25, неговият адаш още преди 30 века е предупредил: "Има пътища, които се струват човеку прави, но краят им е път към смъртта". 
От думите на Паси излизаше, че цялото напрежение около химическото оръжие в Сирия -изпращането на експерти да установяват наличието му и кой го е употребил, докладите, предназначени за ООН, тупането на топката от страна на Обама, бламирането на Камерън в британския парламент не е нищо повече от излишна дандания. "Няма значение въпросът има ли химически оръжия. Причините за войната са съвсем други. Химическото оръжие просто играе ролята на повода за войната", издаде четата нашият човек, опровергавайки президентите на САЩ и Франция, че целта на бъдеща операция ще е наказание за употребата на такова оръжие, а не смяна на режима в Дамаск. Старата грешка, позната от оправданието за нахлуването в Ирак заради уж притежавани от Багдад оръжия за масово поразяване, които и до днес не са намерени.
Е, след като това е само повод, каква ще да е истинската цел на почти неизбежната военна операция? "За нас е важно има ли демокрация в тази държава", постанови нашият пишман политик. И тъй като очевидно няма, ще трябва да я внесем на върха щиковете, като в Афганистан, като в Ирак, като в Либия...". Нищо, че в някои от тях продължват да гинат стотици и хиляди хора и че в Афганистан например, където уж "вече сами се управляват" и където операцията на водената от САЩ коалиция започна през октомври 2001 г, още през 2006 г. талибаните се съвзеха, а от 2008 г. муджахидините поеха контрола на големи части от провинцията и правителството на Карзай няма никаква власт извън столицата Кабул.
В Ирак официално операцията трая два месеца - март и април 2003 г., но войната вече 10 години не е спирала. Според непълни статистики към 30 август 2012 там са загинали 650 000 цивилни иракчани, 11 000 иракски полицаи и войници, 4486 американски войници, 318 бойци от други страни, 13 от тях българи. А в годината, изминала оттогава, кървавата вакханалия се развихри съвсем и в последните месеци загиналите в почти всекидневни атентати са повече от убитите в Сирия, където се води гражданска война. Впрочем самият Ирак фатално се плъзга също към гражданска война.
По-скромна е зловещата статистика в Либия - "само" 25 000 убити и около 7000 държани "демократично" в затвора без присъда. Но и там е въпрос дали има реална централна власт, силен е сепаратизмът по трибален признак, а южната част на страната е развъдник на терористични групировки.
Ако "вечната борба на доброто със злото", като целта на доброто е "да има демокрация в тази държава", произвежда толкова смърт и хаос, основателно възниква въпросът дали износът на демокрация не се оказва по-кръвопролитен от заклеймявания износ на революция.
Според Паси в Будапеща било седалището на ръководството на сирийската опозиция. Интересно дали различните въоръжени групировки, които се бият срещу режима на Асад като Ал Носра, Ислямската държава в Ирак и Изтока и всякакви други джихадисти, знаят за тази своя централа в Будапеща. Може би само от Свободната сирийска армия имат хабер за това, но в нейните редове са не повече от 15 процента и то най-зле обучените от 100-150-те хиляди сражаващи се срещу режима на Асад. Ако това стайно будапещенско цвете бъде въдворено на власт в Дамаск, със сигурност неговото влияние ще е като на премиера Карзай в Кабул - само в столицата. Тежко тогава на арменци и араби християни, на алауитите, от които е кланът на Асад, и въобще на всички, които не се ръководят от законите на шериата. Какво ще бъде впрочем отношението към "иноверците" показват събитията от края на миналата седмица: главорезите на Ал Кайда нападнаха в нощта срещу петък християнското селце Маалула, което на практика е разрушено, има избити, а оцелелите са потърсили убежище в близкия манастир. 
Защо ли Паси не се подсети да разтълкува повече от сдържаната позиция на израелското правителство към идеята за военна операция срещу Сирия? Ако в Либия фактически се отцепи източната провинция, то на днешната сирийска територия, след като се пролеят още реки от кръв, ще се появят поне три държавици: сунитска с център Дамаск, алауитска в района на Латакия и кюрдска на север. Дали отговорът за споменатата сдържаност не е, че Тел Авив винаги е предпочитал в съседство предвидим режим, какъвто беше досегашният в Дамаск, а не хаотична фрагментирана територия, в която да вилнеят всякакви алкайди, алносри и цял интернационал от джихадисти и терористи. И тогава освен ракетите, изстреляни от "Хизбула" от Ливан, ще полетят към територията на Израел и ракети и снаряди от "демократизираната" сирийска територия.