Да обичаш на инат

Нашата работа е като да обичаш на инат, каза един лекар. От едната страна са пациентите, чакащи ваксините си, а от другата - родната бюрокрация, старателно градена на стабилната основа "наш човек". Ами, народопсихология, бихме казали. Но когато умират по 100 и повече души дневно само от една болест и хиляди се борят за живота си, се очаква народопсихологията да напусне зоната си на комфорта.

Доживяхме нещо, което го няма нийде по света - лекари се бият, за да получат ваксини за пациентите си. Защото очевидно някой не си е свършил работата и не е организирал опашката така, че да няма ощетени или облагодетелствани, а само справедливо получаващи онова, за което чакат с часове. И ако това е част от успешния (според властта в оставка) "български модел" за управление на коронакризата, как ли изглеждат неуспешните модели на Запад?

"Моделът" е провал. Затова никоя държава по света не го припознава и не го прилага. Този модел остави болни хора да умират пред болничните врати. Остави мнозина без своевременно лечение, което ги направи уязвими и за КОВИД-19. Оставя без ваксини най-уязвимите, сякаш за да намали чакащите за безплатни или частично платени лекарства, чакащите пенсия, преживяващите от социални помощи. Този модел остави без препитание хиляди с оправданието КОВИД-19.

Същият "модел" внася в умовете на българите повече съмнения за ваксините, отколкото увереност, че това е пътят към спасението. И сякаш у нас много повече от всяка друга държава в този процес преобладават политиката и парите.

Дали предстоящите празнични зелени коридори са определени "от горе" или според възможностите на лечебните заведения? Защо превес имат "коридорите" в частни лечебни заведения пред тези в държавни и общински? Реален ли е броят на ваксинираните? Реален ли е броят на т.нар. излекувани? Въпросите са много. Факт е, че никой не защитава българските граждани от коварната болест, освен те самите.