Бетон и желязо на връх Готен

Четвърт век след края на епохата на социализма в централната част на гр. Бухово все още стърчат руини на сгради, достойни за епично военно време - останки от работническо общежитие, столова, младежки дом. Подобна злополучна градоустройствена гледка едва ли е привлекателно отправно място за туристически маршрути, макар че те, изглежда, са бъдещето и единствено правилният избор за района.
Градчето е скътано живописно в подножието на Софийска планина, дял от Стара планина, и си заслужава от Столичната голяма община, разполагаща през последните години с рекордно висок бюджет от около 1,5 млрд. лв., да си помислят за създаване на стратегически план и за адекватно архитектурно решение за разгръщането на Бухово като съвременно туристическо средище. За съжаление все още има доста столичани, които дори не биха посмели да се отбият в градчето, наплашени от лошата слава на силно замърсения въздух по тези места поради гъстите отровни пушеци на Кремиковския комбинат. Впрочем спорният металургичен гигант е отдавна преминал в историята, а потъмнелите му комини изглеждат като монументални музейни експонати, побити сред Софийското поле.
За съжаление първенецът на Софийската планина връх Готен е явно все още в сянката на ширещата се лоша слава на кремиковското поле. Затова остава непознат дори за любителите на туризма от София.
С един приятел, израсъл в Бухово - Иво Андровски, историк и добър познавач на района, поемаме в ранна сутрин покрай коритото на река Буховщица - живата неспокойна нишка между градчето и планината. Целта ни е да се изкачим на предизвикателно извисяващия се връх Готен непосредствено над градчето на 1294,3 метра.
Скоро се отбиваме по дискретно притулена между борови стволове

планинска пътека

Вървим сред иглолистна гора, залесявана преди повече от половин век. Навремето хълмовете тук са били голи, обрасли на места с бодливи храсти и диворастящи нискостеблени дървета. Въпреки предразсъдъците на песимистите въздухът е кристално чист. "Когато бях малък, идвахме тук с родителите си през почивните дни, а пушекът от Кремиковския комбинат се стелеше наоколо и на няколко десетки метра всичко тънеше в непрогледната мъгла на гъстия смог" - спомня си спътникът ми. От този отровен смог днес няма и следа. През лятото, та чак до дълбока есен наоколо растат в изобилие какви ли не видове гъби - рижинки, челядинки, печурки, сърнели, масловки...
Боровите стволове са устремени нагоре, впивайки жадно иглици в небесното чудо, наречено живот. Изкачвайки се по склона, внезапно ни парва проблеснала колкото коварно отровно зъбче тревога. Откриваме немалък пасаж от изсъхнали борове. Каква ли е причината за заболяването им, не знаем, но е сигурно, че трябва да се вземат незабавни мерки, за да бъде спряно разпространението на коварната болест.
Излизаме от прохладата на боровата гора, за да поотморим за кратко сред по-равен терен с избуяли шипкови и други диворастящи храсти. Долавяме с периферното зрение мощните махове на сокол, устремен с цялата си бързина и енергия към жизнено важна за него плячка. Равнинната част преминава към стръмен хълмист склон, обрасъл с бодливи храсти. По сивеещите голи клонки са впити сякаш на живот и смърт потъмнели, надживели планинския зимен мраз шипки. Достигаме най-стръмния участък от хълма, който ще ни изведе до върха.
Присядаме за кратък отдих току под самия Готен, обърнали поглед назад. Пред нас се простират с

кристална чистота

кротко и приветливо различни панорамни планове. Сред Софийското поле стърчат, сякаш са овъглени стволове, изстиналите комини на "Кремиковци". По-голямата част от земята, опъната като доверчива длан, е грижливо обработена. На хоризонта се издигат като застинала в своя щурм вълна побелелите от сняг била на Рила. Величествени изглеждат побелелите върхове на Витоша. Редом с тях синеят и хълмовете на Люлин. Свеждаме поглед към Бухово. Блещукат като внезапно пробудено множество светулки десетки стъкла на автомобили. Вдясно избеляват покривите на Сеславци - друг примамлив маршрут за любители туристи.
Почивката свършва. Надигаме се за последната стръмна отсечка. Внезапно откривам току до дланта си удобна дебела тояга, оставена услужливо от друг планинар, почивал кой знае кога на това място преди мен. До края на прехода тя се оказва безценен помощник за мен. Най-сетне сме на самия връх. По тясното му продълговато било стъпваме в коловоза на земния път, който се вие от запад, откъм Сеславци.
Тук ни заварва неприятна изненада. Върху най-високата част от билото му, върху солидна седемметрова бетонова основа под земята, е издигнат железен решетъчен стълб. Цялото място е отцепено с метална ограда, в рамките на която попада и самият триангулачен знак. Изкопаните тонове пръст и камъни са изсипани около билото, изпълняващи укрепваща функция. Не очаквахме, че ще заварим точно тук строителна площадка. Какво са направили с живописния първенец на Софийска планина? Стегнали са го здраво с бетон и с желязо. Човек, изкачил се дотук, на когото се налага да премине едва ли не ребром покрай мащабната бетонова основа, търкайки се о ширещата се метална ограда, няма как да изпита усещане за свобода, вдишвайки поуморен сладкия планински въздух, или на заслужена удовлетвореност от изкачването.
Изправени върху източния ръб на насипа, отправяме

възхитен взор

към отсрещния планински хоризонт. Там се впива в небесната висина връх Мургаш. Покрит в сняг, прилича на горд белоглав орел, към чието величие водят талази от обли гористи ридове.
С Иво Андровски решаваме да посетим профилакториума на някогашното Държавно стопанско обединение "Редки метали". Спускаме се по югоизточния поразкалян склон. Често пъти се хлъзгаме, сякаш сме с миниски на краката си, и аха да се запремятаме по рида. Ала здравата тояга ми е надежден помощник. Слизаме до вписващ се в основата на Готен тревясал път, издълбан от водата като коруба на съхнещо столетно дърво. Скоро различаваме между израслата дива растителност в ниското, отдясно на пътя, останки от масивна сграда. Тук са се намирали спалните помещения за почиващите работници. Вляво над пътя пък са оцелелите стени на столовата в запустелия профилакториум. Вече едва се различава някогашното спретнато площадче пред нея, губещо се под плъзналите вече навсякъде ниски храсти. Тук е имало игрище, добре поддържани градини, пейки. Ала от години наред дивата природа, сезон подир сезон, влиза все по-категорично във владение. Оставена в немара, е изгубена завинаги една стабилна база, която би могла да бъде живописна туристическа дестинация на удобно разстояние от Бухово и от София.
Тук също нямаме повод да се застояваме. Поемаме към пътя, извиващ между Бухово и Мургаш. От двете страни на поизровените коловози блещукат пламъчетата на минзухари, земята е развеселена от още крехките стебла на кукуряка.
Намествам вярната си тояга до бодлите на развлечена шипка. Дано да бъде полезна и на други туристи. С Иво Андровски крачим с обгорени лица към градчето и вече кроим оживено планове за поход към белоглавия орел Мургаш.


Железният решетъчен стълб, издигащ се на връх Готен