Старомодните класици

По време и около Коледа и Нова година почти всеки нормален човек си дава сметка за живота - своя и на другите (на близките си и на хората по света), отчита радостите и тревогите през отминалите дванайсет месеца, преценява постигнато и загубено или пропуснато и си отдъхва, когато може да каже "Ако не беше по-добре, не беше и по-зле" (от предишните години.)
За съжаление малко наши сънародници (май така е и за повечето жители на планетата) имат основание да стигат до тази задоволяваща непретенциозните хора констатация. И вместо да се ровя в доказващите това статистики, които са недвусмислени, ще ви обърна внимание, че едва ли друг път в страната ни, а и по света е имало толкова много и така продължителни стачки, демонстрации, протести и други изрази на човешкото социално недоволство.
Спомням си как ни стряскаха през 1943 г. първите отекващи над София тревожни противовъздушни сирени, които ни предупреждаваха да тичаме към мазетата и да се крием в тях, защото се очаква американските бомбардировачи да изсипят върху града и върху главите ни смъртоносния си бомбен товар. И го изсипваха. После като че ли свикнахме - лягахме да спим нощем с дрехите, майките ни бяха приготвили във вързопчета семейните "скъпоценности" и документи, за да сме готови да ги грабнем и да хукнем надолу по стълбището... Не мога да отговоря защо, но неволно, сигурно заради свикването, направих една причудлива аналогия с шока, който ми произведе преди няколко години една друга гледка - когато за първи път видях човек, който рови в кофите за боклук. При това добре облечен. И навярно гладен. Сега вече май посвикнахме и не се изненадваме, като зърнем надвесени над ламаринените контейнери за смет съвсем културно изглеждащи главно възрастни хора... 
Интересно как би реагирал някой от тях, ако прочете заглавието "Консумирам, значи съществувам" и изреченията, написани под това заглавие. Според автора им Роберт Пфалер, професор по философия във Виена, цитиран от "Дойче веле": "онези, които се отказват от потреблението, са фалшиви пророци". И обяснява тезата си, че "нашата култура развива все по-проблемно отношение към насладите. Уж се стремим към щастие (колко циничен е този стремеж, погледнат с очите на ровещите в кофите за боклук!), но щом видим как другите се наслаждават - на тютюн, секс, пържоли или изкуство, искаме забрани и полиция". А колко лесно е да се направи констатацията, че докараните до просешка тояга не се блазнят от насладите на днешните чорбаджии, а биха искали просто да не им се отнема човешкото право на труд и преживяване. Не смея и да спомена нормалната, съвсем подходяща в случая, дума достойнство. Защото почти всички тези смазани в антихуманния преход към уж хуманно общество хора са живели поне достойно. И дори сносно, ако не заможно.
По-нататък професор Пфалер критикува нас, хората, които сме станали толкова разумни, че предпочитаме да бъдем здрави, вместо щастливи, да консумираме по-малко, вместо да се оливаме, да живеем сигурно, вместо да черпим с пълни шепи от живота... И все пак, точно когато с днешни и наши аргументи щях да го упрекна за неуместно епикурейство, австриецът направи остър завой към: "факта, че много хора не могат да си позволят нищо или много малко, че те са твърде бедни, за да се наслаждават на живота".
След като приемам горната уговорка, ще поспоря с друг далеч по-голям авторитет. "Щастието са дава на онзи, който много се труди" - тези думи на Леонардо да Винчи явно не се отнасят за нашите условия. Навярно той е имал за подтекст руската поговорка, "Щастието не се търси, а се прави", която аз тълкувам по-широко от тихото действие "трудя се"... Има и друго, изключително подходящо за нас мнение - то е на неизвестния ми Дж. Дайкс, който открива, че "Понякога щастието забожда най-красивите пера в шапката на глупака". Нямам намерение да налагам тази шапка върху някои високо вдигнати днес глави. Просто си мисля за социалното и алогично неравенство в обществото ни и за това къде и как каца щастието. Може да се поразсъждава и върху днешното изкривяване на понятия като "щастие", "удоволствие", "наслада"...
    Моля читателите да не ме упрекват, че пак прибягвам до помощта на класиците! Хендел казва: "За мен би било досадно, ако доставях на хората само удоволствие. Моята цел е да ги направя по-добри". А Гьоте го допълва: "Грубата наслада е обида за човешкото достойнство". Колко старомодни са горките класици! - ще възкликнат мнозина днес.