Надцакването е занятие опасно

Надцакването е доста широко разпространена практика в политиката. Учебникарски пример за политическо надцакване, което можеше да доведе до световна ядрена гибел, се разигра преди половин век покрай инсталирането на съветски ракети в Куба. Урокът държа влага и десетилетия двете ядрени свръхсили САЩ и СССР (впоследствие и Русия) избягваха пряката конфронтация дори в годините на най-ожесточената "студена война". Събитията в Украйна от последните месеци доведоха до възкресяване на надцакването между Вашингтон и Москва. Западът видя възможност да капитализира спонтанните в началото протести и на Майдана се издигнаха барикади, командировани бяха тренирани в улични боеве шпицкоманди от всякакви бандеровци, "тризъбци", "десни сектори" и пр. Както стана известно тези дни, водил ги е не единият гол ентусиазъм, а 5 млрд. долара, инвестирани от съответните американски служби. 11-те милиарда помощ за Украйна, анонсирани от Брюксел, също не са за хубавите очи на Яценюк. Последваха  естествено реакцията на Москва, решението на Крим за референдум, предупрежденията на Вашингтон и Брюксел за санкции. Надцакването се развихри.
Дойде посещението на външния ни министър Вигенин в Украйна, както и изявлението му, че София няма да признае референдума в Крим и декларирането на стремеж да бъде "минимализиран негативният ефект" от тази позиция на България. Известно е с какво недоволство и упреци бе посрещната тази позиция, особено в средите на БСП. Няма защо да си затваряме очите пред факта, че не само сред привържениците на социалистическата партия, но и сред широки слоеве на населението, които са русофилски настроени, такава позиция предизвиква неодобрение. И то в момент, когато предстоят избори за европарламента. Разочарованието може да предизвика отлив на гласове за листата на левицата, несравнимо по-голям, отколкото може да се очаква в полза на АБВ.
 А всичко можеше да стане по-иначе, ако беше проявена и повече гъвкавост и най-вече съответна подготовка на общественото мнение. Проява на гъвкавост би било да речем в Киев да се отправи не първият ни дипломат, а някой от неговите заместници. А другият заместник да се озове в Москва. И да обясни на тамошните си събеседници, че не само принадлежността ни към ЕС налага да възприемаме линия, съгласувана с позицията на Брюксел. А че, не дай си боже, утре България може да бъде изправена пред ситуация, сходна с това, което се случва сега в Украйна.
Някои неща трябва да се назовават с истинските им имена, фалшивото целомъдрие в случая е вредно. И най-големият български русофил ще разбере и оправдае официално заявената позиция на непризнаване на референдума в Крим, ако му се предложи да поразмисли върху възможността, при определени обстоятелства някой да поиска автономия, да речем на Кърджалийски или на Разградски окръг, и евентуалното им присъединяване към съседна държава. И да посочи като прецедент Крим и присъединяването му към Русия. Т.е. трябва да се мери с един аршин. Само Вашингтон мери с два аршина (Косово-Крим), понеже те са си негов патент.
Някой би възразил, че ситуацията е съвсем различна. В момента - да, но никога не се знае какво ни готви бъдещето. Да си представим само за момент, че Вашингтон поради някакви свои съображения, реши да възмезди за нещо Анкара: да не забравяме, че Турция вече десетилетия е най-надеждният съюзник на САЩ по линията на НАТО. Да не забравяме също неоосманистичните амбиции, изразени от Ердоган и "научно" обосновани от външния му министър Давутоглу. Помощник държавната секретарка на САЩ Виктория Нюланд неотдавна по най-безцеремонен начин отсече "Fuck the EU" - "да го начукам на ЕС". С много по-голяма лекота някой неин наследник би отсякъл "Fuck Bulgaria".
Вероятно, ако такива мисли бяха споделени пред българското общество в прав текст, би била смекчена и дори избягната негативна реакция срещу позицията ни за Крим и произтичащите от това пасиви и за правителството, и за БСП.