Победа на волята и духа над коварството и високомерието

Съединението на Княжество България с Източна Румелия е посрещнато с неописуем възторг и ентусиазъм от българите от двете страни на Балкана. То усилва надеждата у нашите сънародници, останали в робство в Македония, Одринска Тракия и Родопската област, че скоро и те ще се присъединят към свободното отечество. Затова спонтанни митинги се провеждат не само във вече обединеното княжество, но и в тези райони. Трябва да се отбележи, че колкото и странно да е, турците не използват военна сила, за да ги разгонят, въпреки че на тях се развяват български знамена и се държат патриотични речи. Забранени са само митингите в Одрин и Мустафа паша (днешен Свиленград).

Международната реакция

Великите сили и Турция не признават Съединeнието, но всяка една от тях реагира по свой начин. Освободителката Русия изтегля офицерите си от Българската армия, обаче има основание да се смята, че това нейно решение не е насочено срещу Съединението, а косвено срещу княз Бетенберг, който е загубил доверието на императора.
Германия, Франция и Италия запазват мълчание, а само Австро-Унгария по неофициален път изказва одобрение, но това е защото иска да го използва като прецедент за нарушаване на решенията на Берлинския конгрес и да анексира Босна и Херцеговина. Англия пък смята, че по този начин ще се наруши влиянието на Русия в България и затова по принцип подкрепя Съединението. Турция естествено иска да си върне контрола върху управлението на Източна Румелия, но изчаква решението на Великите сили.
Най-остро реагират балканските държави. Гърция извършва мобилизация и иска да нахлуе в Южна Македония, но среща съпротивата на Австро-Унгария, която също има аспирации към нея. Румъния настоява за разширение в Южна Добруджа, но Русия придвижва към границата с нея две дивизии и тя се отказва. Най-настойчив е сръбският крал Милан. Още през 1881 г. той е уведомил Великите сили, че ако се извърши съединение на Княжество България с Източна Румелия, той ще окупира България.
На 9 септември 1885 г. в Сърбия е обявена мобилизация и започва ожесточена вражеска кампания срещу България. Крал Милан обаче прави изявление, че ще признае Съединението, ако му се отстъпят Видин, Трън и Радомир. Той има таен съюзен договор с Австро-Унгария и правителството му отпуска голям паричен безлихвен заем, с който се купува оръжие за армията. На 27 септември сръбски военни части преминават границата при Трън, но са отблъснати от българското поделение. Затова Сърбия започва мащабна подготовка за масирано настъпление.
В края на октомври тя завършва съсредоточаването на своите войски по границата и на 2 ноември обявява война на България. Едва тогава княз Александър прави мобилизация. В подготвения за целта манифест се посочва: "Всеки българин, способен да носи оръжие, да дойде под знамената и да се бие за своето отечество и свобода, за защита на земята ни от нахлуването на коварните нападатели".
Но България не иска война. Правителството изпраща ноти до всички Велики сили с молба да изиграят ролята си на умиротворители, обаче никой  не отговоря на нотите.

Войната започва
 
Планът на Сърбия е да настъпи по пътя Пирот-Цариброд и след като разгроми българската войска, да превземе Видин и София. Тогава крал Милан ще предложи мир при определени от него условия, а те са:
-    Границата да се премести по река Искър;
-    Останалата част от България да бъде окупирана от Сърбия;
-    Българската столица да се премести в Търново;
-    България да плати огромна парична компенсация;
-    Сръбските войски да проведат голям военен парад в София.
Сърбия започва войната с двете си най-елитни армии - Нишавската и Тимошката, съставени от школувани кадрови офицери и сержанти и много добре обучени и въоръжени войници. В Нишавската армия са включени 42 хил. пехотинци и 800 кавалеристи, подкрепяни от 16 батареи, които настъпват към София.
Тимошката армия е съставена от 22 хил. пехотинци и 11 батареи, тя настъпва към Видин. В резерв са 8800 пехотинци, 600 кавалеристи и 8 батареи. Армиите се командват от генерали, дивизиите - от полковници, а ротите - от майори и капитани. Вече в хода на войната се провеждат още две мобилизации и сръбската войска достига 120 хил. души.
А какво е положението при българите? Понеже Русия изтегля всичките си 120 офицери, които са на служба в Българската армия, повечето части остават без командири. Това донякъде се компенсира от дошлите 40 български офицери, току-що завършили руските военни училища. Заедно с тях идват и 60 юнкери, на които е присвоено звание подофицер, и те поемат командването на взводове.
По време на цялата война България успява да мобилизира 100 хил. души пехота. Тя е въоръжена с пушки, останали от Руско-турската война. Има 200 оръдия, пак останали от войната, 40 от които са неизправни. Няма достатъчно патрони и снаряди. С униформи са облечени само наборните войници, другите са с цивилните си дрехи. Не е осигурена и прехраната, разчита се на помощ от населението.
За цялата войска има само 5 лекари, 20 медицински сестри и 65 санитари. Наличните сили са разпределени в два корпуса. Източният, разположен на турската граница, и Западният - на сръбската. Когато войната започва, Източният с ускорен марш се отправя към София, за да подпомогне Западния, който е значително по-малоброен и вече води битки с елитните сръбски армии.
Този марш е нещо нечувано и невиждано до момента и е истински подвиг. Недохранената, зле облечена войска за 6 дни изминава 500-километрово разстояние (до днешната гара Септември с влак, а след това пеша) и в движение се включва във вече започналите битки с нашественика. В ход Източният и Западният корпус се преустройват в Северен и Западен. Северният се командва от кап. Атанас Узунов, а Западният - от майор Аврам Гуджев, който е с най-висок чин в Българската армия по това време. Върховен главнокомандващ е княз Александър Батенберг.
При тази обстановка западните Велики сили предвиждат, че Сърбия в скоро време ще разгроми България. Това е мнението и на Русия, но изтеглените от България офицери казват, че те са оставили войници не докрай обучени, но с много висок дух, и те ще избият сърбите до крак, за да ги накажат за вероломството им. Последвалите събития показват, че те са имали сериозно основание да изкажат такова мнение.

Сраженията на българска територия

Поради голямото им числено превъзходство в жива сила, а също и в бойна техника, първите дни на войната са успешни за сърбите. Те преодоляват съпротивата на нашите погранични части и навлизат в българска територия. Но предвижданията им да стигнат до София за 3-4 дни не се сбъдват. Малобройният Западен корпус, подсилен с доброволци - селяни, работници, учители и гимназисти - оказва яростна съпротива. От изкопаните с помощта на местното население окопи те възпират сръбския устрем, обаче не напълно. Още в първия ден на войната (2 ноември) сърбите изтласкват българите от позициите им, командвани от кап. Андрей Букурещлиев при Цариброд, и ги принуждават да отстъпят в Драгоман. Това е при положение, че съотношението на силите е 7:1 в тяхна полза.
По на юг Шумадинската дивизия навлиза на 15 км в българска територия и намиращото се там българско поделение, за да не бъде обкръжено, се изтегля в село Врабча, където позициите се командват от кап. Никола Генев. На 3 и 4 ноември българите отстъпват до Брезник. Моравската дивизия принуждава Изворския отряд, командван от кап. Стефан Тошев, да напусне Трън и да се оттегли в Радомир, преследван неотлъчно от противника. Дунавската дивизия едва е удържана пред Драгоман...
Очертава се решителна среща на двете войски при Сливница, там вече е целият Царибродски отряд, другите отстъпващи части, доброволците от София. Натам се насочват и основните сили на Нишавската армия, защото през Сливница минава най-прекият път за София.

Сливнишката битка

Тя започва в 9 ч. на 5 ноември. В нея взимат участие 12 хил. български и 25 хил. сръбски войници. Населението от града и околните села още на 3 ноември излиза да копае окопи по указание на военните и това чувствително подобрява отбранителните способности на нашите части.
Първата атака на сърбите е спряна от точния огън на батареята на кап. Георги Силянов. В същия ден обаче Моравската дивизия превзема Брезник и също се съсредоточава при Сливница. Сръбското командване изпраща там и Дринската дивизия, дотогава държана в резерв. Пристигат също така Шумадинската и Дунавската дивизия. Българите успяват да подобрят позициите си с изпратените от княз Александър 3 дружини и една батарея, командвани от кап. Петър Тантилов.
На 6 ноември се водят ожесточени сражения с променлив успех за двете страни. Сърбите, които имат значително числено превъзходство, непрекъснато атакуват, но прикрити в окопите си, нашите бойци с точния си пушечен огън ги спират буквално на метри, преди да стигнат до тях, и ги принуждават да се върнат.
На 7 ноември и двете страни получават попълнения. Сръбските сили се увеличават на 40 хил., а българските - на 32 хил. Командващият Бдинския полк кап. Марин Маринов още с пристигането си на позициите забелязва критичното положение на южния фланг, където сърбите вече са започнали да изтласкват от окопите нашите бойци. Затова заповядва атака "На нож!", която лично предвожда. Противникът е отхвърлен, но кап. Маринов загива, прострелян от 4 вражески куршума!
Въпреки че българите все още са по-малобройни от сърбите, по обяд те тръгват във всеобщо настъпление. Войниците излизат от окопите и заедно с дошлото попълнение се втурват устремно напред. Сърбите отстъпват навсякъде. Правят последен опит да се задържат на предварително изградените от тях укрепления при Рогот и Комущица, които са оборудвани и с 25 оръдия. Те обаче са превзети с обходна атака от отряда на кап. Коста Паница и намиращите се там сръбски войници и офицери едва успяват да се спасят, изоставяйки оръдията и друго въоръжение, храни и оборудване.
Така Сливнишката битка завършва с пълна победа на българите. Тя е повратна точка във войната. Инициативата после преминава у българите.

Обсадата на Видин

Към българския дунавски град настъпва Тимошката армия, командвана от генерал Пешански, възпитаник на Будапещенската военна академия. Тя е в състав от 22 хил. много добре обучени и въоръжени войници и офицери. В крайния северозападен район на България има само 8 хил. запасняци, въоръжени с руски и турски пушки, останали от Освободителната война.
Сърбите превземат Кула и Брегово и сключват обсаден обръч около Видин. Надяват се крепостта да падне като зряла круша. Тук обаче се проявява българският боен флот. Той се състои от стари, почти негодни корабчета, подарени от Русия на България. Но с тях нашите моряци оказват неоценима помощ на защитниците на Видинската крепост, като им доставят храна и боеприпаси главно от Русе. Катерът "Стефан Караджа" даже влиза и в бойни действия - пленява два сръбски плавателни съда. Това повдига духа на защитниците и те са твърдо решени да устоят.
Ген. Пешански предлага на коменданта на крепостта кап. Атанас Узунов да се предаде, на което той отговаря: "Аз съм се учил как да превземам и как да защитавам крепости, но не и да ги предавам!"
Ангажирането на елитната Тимошка армия в Северозападна България дава възможност на нашите части да преминат в настъпление на Западния фронт. Сърбите са изтласкани от Драгоман, Трън и Брезник. Нашите войски ги преследват вече буквално по петите и преминават на тяхна територия. С цел да компенсира загубите си Сърбия мобилизира още 32 хил. души и спешно купува пушки и оръдия от Австро-Унгария, за да спре българското настъпление. Крал Милан заповядва на неговите генерали да превърнат Пирот в непреодолима преграда за българите и както образно се изразява той - там те да си счупят зъбите и да им се разплаче майката. В същото време княз Александър му предлага да се сложи край на войната, но крал Милан отхвърля предложението му.

Как бе превзет Пирот

Той е бил от векове български град, включен и в Патриаршията, създадена със султански ферман през 1870 г. След Освободителната война обаче руснаците го дават на сърбите заради участието им в нея, въпреки че те не се включват в активни бойни действия. Сега е дошло време тази неправда да се поправи. Княз Александър, който е главнокомандващ на Българската войска, заповядва градът да бъде превзет. Но силите пак са неравни. В Пирот има 65 хил. войници и офицери и 150 оръдия. Българите са стигнали дотам с 40 хил. и без артилерия. Няма време обаче да се изчаква тя да дойде.
Сърбите изпращат парламентьор с молба за примирие. Това показва: те вече са разбрали, че губят войната, но българите искат да я увенчаят с победен край.
На 14 ноември българските части стигат до Пирот. Рекогносцировката показва, че в предстоящата битка много важно е владеенето на Църни връх, който се държи от сърбите. Затова през нощта изпращат две роти от Преславския и Конарския полк, които да го превземат. Пленяват намиращата се там батарея и насочват оръдията срещу казармите в Пирот. За съжаление има много малко снаряди, изглежда сърбите, преди да бъдат прогонени от върха, са ги унищожили.
Рано сутринта на 15 ноември дават залп с всички оръдия и това послужва като сигнал за българския щурм. Начело с офицерите, войниците проникват в покрайнините на града и започват ръкопашни схватки по улиците. Сърбите имат числено превъзходство, но са демобилизирани и обезверени от вече понесените поражения и затова се сражават без ентусиазъм. Българите, напротив, са с висок боен дух и превземат един след друг кварталите на Пирот. До вечерта градът окончателно преминава в български ръце. В плен се предават 8500 сърби, а другите се спасяват с бягство.

Неоцененото благородство

Пътят към Ниш и Белград е открит. Капитаните искат княз Александър да ги поведе и да превземат сръбската столица, но той не се решава. Най-буйният от тях - капитан Бендерев - казва, че на своя глава ще поведе командваните от него дружини и ще достави крал Милан, като го води за ушите. Налага се най-старшият офицер, майор Гуджев, да го усмирява.
На 16 ноември в Главната квартира на Българската армия в Пирот пристига австро-унгарският посланик в Белград граф Рудолф фон Кевенхюлер-Меч и иска княз Александър веднага да спре настъплението, като го заплашва, че ако то продължи, българите ще срещнат войските на императора. Неопитният в политическите интриги и игри млад български владетел се поддава на внушението и се съгласява да започнат преговори за примирие. А както впоследствие се оказва, това е било само лична инициатива на посланика, подкрепена със солидно заплащане от крал Милан. 
Още когато сърбите се подготвят да започнат войната, правителството на Австро-Унгария обявява, че освен безлихвения заем няма да им окаже друга подкрепа. Българите са можели спокойно да превземат Белград, а и цяла Сърбия. Но този шанс е пропуснат, водят се преговори за примирие, които завършват на 9 декември.
На 19 февруари 1886 г. в Букурещ е подписан мирен договор. България, въпреки че е победителка, не получава никакви териториални придобивки, но нейната победа изиграва важна роля за признаването на Съединението от страна на Великите сили и Турция. Сърбия освен победена, е и морално унизена. Вината се стоварва върху крал Милан и през 1889 г. той абдикира.
Войната продължава само две седмици. В нея България и Сърбия дават по 4500 убити и по 1700 ранени. Това е може би единствената война, след която победителят не получава териториални придобивки, репарации и контрибуции. А при евентуална победа на сърбите е било ясно какво ще последва (вж. посочените по-горе от крал Милан условия).
Вместо да оцени великодушието на българите, Сърбия затаява желание за мъст и когато й се отдава възможност - през 1913 г. и през 1918 г. - брутално се възползва от тази възможност. Заграбва български земи и провежда насилствена сърбизация на населението в тях. Това показва, че българското благородство през 1885-1886 г. не е оценено...


Заминаването на българските войски от турската към сръбската граница (война-1)


Боят при Сливница


Капитан Станчо Димитриев (втори от ляво на дясно, седнали) със свои съвипускници, юнкери от Военното училище, наградени с кръста "За храброст" за проявен героизъм по време на войната