Не търсихме ума и подкрепата на партията, за такава политика никъде не ръкопляскат

На 4 февруари се навършиха 28 години от паметните събития, когато номинираният за министър-председател Николай Добрев и новоизбраният председател на БСП Георги Първанов връщат на президента Петър Стоянов мандата за съставяне на правителство след провала на управлението на Жан Виденов и оставката му.
До днес онези драматични дни дават повод за крайни, многостранчиви и противоречиви коментари и оценки. И тъй като вярваме, че историята трябва да се чете внимателно, за да бъде разбрана, публикуваме за читателите на ДУМА отново изказването на Николай Добрев по време на 42-рия извънреден конгрес на БСП на 22 декември 1996 г., в което той прави безпощадно прям и честен анализ на причините, довели до краха на управлението на БСП.


Уважаеми другарки и другари,

Обществото възлага големи надежди на нашия конгрес. То очаква вярна диагноза, предсказуемост на развитието и цената на кризата. Изисква промяна в управлението, способно да постави под контрол, да овладее стихийното нарастване на нейната тежест и разрушителна сила.
От тази гледна точка докладът, изнесен от другаря Виденов, можеше да направи още една крачка, за да бъде в хармония с обществените очаквания и надежди. Не че не бе оригинално замислен, логично построен, убедително звучащ. Напротив, от този зрителен ъгъл нещата бяха наред.
Казани бяха и много истини.
Но у мен остана капка съмнение за известен субективизъм, за хиперболизиранe на безспорните грешки от миналото, за подмяна на някои от проблемите, за нежелание да се вгледаме по-взискателно и самокритично в нашите собствени недостатъци. Нещо повече, в доклада, според мен, той твърде амбициозно и малко самоуверено се опита да оцени остри завои в общественото развитие, без наличието на гарантиращата обективност времева дистанция. Постара се да анализира последния отрязък от историята, не да направи нужните изводи и поуки, а да съди и обругаe някои нейни творци – някои от тях, подчертавам, твърде несправедливо. Това не беше нужно. Защото освен опита за оправдание не последва нищо конструктивно, нищо полезно за разрешаване на днешните проблеми.
Не съм напълно съгласен и не мога да подкрепя постановката на другаря Виденов, че недобросъвестни партийни дейци превръщат БСП в главна опозиционна сила на собственото й управление.

Какво очакваме ние? Аплодисменти?

Възкресихме опашките пред хлебарниците и банките. С отказа си да се съобразяваме с новите реалности обрекохме на срив и разпад образованието, здравеопазването и някои други социални дейности. Заедно с опонентите ни докарахме нещата дотам, че седем от десет българи се трудят само за храна, вода, осветление и отопление. Покупателната сила на днешните им доходи е близо пет пъти по-слаба от 1990 година. За такова състояние, за такава политика - наша или чужда - никъде в света не ръкопляскат.
Това обаче е само фрагмент, една илюстрация. По-тревожното е, че много пъти ние не търсихме ума и подкрепата на партията при вземане на важни, на съдбоносни решения. Подценявахме или пренебрегвахме нейните възможности при формиране и реализация на управленската политика. Капризничехме, сърдехме се като малки момчета на нейната доброжелателна критика, на опитите й да коригира някои наши необосновани действия.
Ще опонирам и на още една, за съжаление, централна теза в доклада на председателя на Висшия съвет. Той каза, че никаква промяна в политиката, никакъв нов стил и нови лица няма да подобрят чувствително перспективите пред страната. Мисля, че оценявам реалистично драматизма на днешния ден, но имам представа и за наследството от миналото. Не забравям пораженията, нанесени от режима на СДС, от последвалото го безвремие и безвластие.
Да, тежки, неимоверно трудни проблеми се натрупаха пред управлението на левицата, но има още, които зависеха само от нас, от желанието ни за действие, от качеството на нашето управление, от стила ни на ръководство.
И ние като предшествениците упражняваме своята власт в управлението на икономиката от позициите на днешния ден и от рубежа на текущите проблеми, които възникнаха. Не разработихме стратегия за изход от кризата,

не формулирахме целите, които преследваме

не разчетохме разходите – материални, социални и политически – за постигане на тези цели.
Ето защо всичките ни комбинации изглеждат едноходови, твърде закъснели, вървящи след събитията или извършени под натиска на аварийни обстоятелства.
Нима още през 1995 година, въпреки захаросаните отчети на БНБ, не бе ясно, че банковата система е куха, че тя консумира много повече, отколкото заработва?
Не знаехме ли, че за обслужването на един кредит, изразходван главно за скрито субсидиране на неефективно производство и за заплащане на незаработени заплати, много държавни предприятия вземаха втори, значително по-голям кредит, без никакво намерение да връща задълженията си?
Нима не бе ясно, че новоизлюпените частни банкери, живеещи като петролни шейхове, нямат нито културата, нито отговорността да насочат и ръководят тези отговорни кредитни институции?
Тогава защо ни изненада банковата криза и защо се оплакваме от опустошителните й последици?
И в доклада е отделено място на сложилата се през последните години порочна практика да се завладяват входът и изходът на предприятията, да се приватизира резултатът, а не активите, да се изтощават стопанските структури за сметка на

обогатяването на отделни лица и на отделни групировки

Какво ни пречеше да преустановим тази практика? Защо я продължиха и назначени от нас стопански дейци? Не оценяваме ли, че това съсипва икономиката, прави я неефективна и неконкурентоспособна, лесна плячка за колонизиране на наши и чужди „доброжелатели”?
Защо все още не се разделяме с онези директори, за които разграбването на държавната собственост се превърна в пълноводен и сигурен източник на лично облагодетелстване?
Всички знаем, че съществува практика на умишлено обезкръвяване и фалити, преливане на капитали от държавни в частни фирми, необосновано забавяне на изплащането на дългове към финансови институции, умишлено занижаване на апелационни оценки, раздържавяване под масата.
В тази област ругатните към МВР са напълно справедливи.

Но къде е и собственикът - държавата?

Защо той не си влезе в предоставените му от закона функции, права и задължения? Управлението на държавната собственост не се изчерпва с включване на чиновници в директорските съвети, още повече че приносът на редица от тях е нищожен и се изразява само в получаването на съответното „дребно” възнаграждение.
При цялата ни сиромашия какво ни спираше да
въведем ред в събирането на държавните вземания в търговския и митническия режим? Аз добре разбирам, че това няма да запуши огромните пробойни в бюджета, но съм убеден, че ще ги направи по-малки и безопасни.
Проверките в стоковите борси, тържищата и средищата на търговия на едро показват, че държавата я няма, че тя отсъства оттам. Продават се стоки без документи за произход, не се издават фактури, отсъстват касови апарати за регистрация на продажбите, акцизните стоки по правило са без бандерол, а свободно се продават фалшиви бандероли, търговските субекти са обикновено фирми фантоми.
Сами разбирате, че от престъпна безотговорност и чиновническа ревност държавата ежегодно губи стотици милиони левове. И за това ли безобразие са ни виновни СДС, наследството от миналото, враждебно настроените медии?
Кой ни блокира да решим някои практически въпроси от митническия режим? Нима ще ни изненада фактът, че много стоки се обмитяват на умишлено, на спекулативно занижени цени? Внасят се цветни телевизори за 10-15 долара, перилни препарати на цени, 4-5 пъти по-ниски от международните? По подобен начин се процедира с редица хранителни стоки, с изделия на леката промишленост, с други стоки от първа необходимост.
Необмисленият митнически режим, слабата митническа защита е една от сериозните причини редица български предприятия да станат жертва на външен натиск и на лоялна конкуренция, да работят с намален капацитет и ниска ефективност.
От друга страна, редица авторитетни чужди производители и търговци напускат страната ни поради фактическа неравнопоставеност и нелоялна конкуренция на българските вносители. Американската фирма „Проктър енд Гембъл” е принудена да закрие дейността си в България, защото не може да издържи на парадоксалната конкуренция на собствената си продукция, внесена в България нелегално, със заобикаляне на митническите и данъчни закони.
Ние много често

безплодно анатемосваме престъпните и рискови групи.

За съжаление това правя и аз. И в същото време им създаваме хранителна почва за тяхното съществуване и укрепване.
Кой с перфектни договори ги допусна до входа и изхода на металургичната, цигарената, енергийната и други печеливши промишлености? Кой им дава под аренда плажни ивици, язовири, предоставя им под аренда туристически обекти, площадки за гаражи, автокъщи?
Защо от името на държавата на граничните пропускателни пунктове авторитетни и контролни органи извършват дейности в полза на частни застрахователни компании? Ветеринарно-санитарната служба с надлежно подписан договор работи с ВИС-2, медицинският контрол - за Застрахователна компания „Европа”, пътната структура - за „Орел”, някои други – за СИК, "Зора" и така нататък. Нима изпълнихме своите задължения за защита на интересите на държавата?
Защо със същата енергия и инициативност не стимулираме малкия и средния производствен бизнес, не подпомагаме предприемчивите семейства, трудовите домакинства?

Очевидно трябва да престанем да се оправдаваме, че някой

друг е разбил държавността и е насадил правен нихилизъм. Днес много неща са ни в ръцете и никой няма да ни прости, ако енергично и последователно не възстановим разрушеното и не осигурим тържеството на закона.
Аз приветствам идеята на някои делегати конгресът да обяви като приоритет, като белег на социалистическото управление безкомпромисната борба с корупцията във всички сфери и области и навсички етапи Нейният мащаб и зловредност не се нуждаят от специално доказване.
Жалко е, че и ръководеното от мен ведомство е не само бездействащо и безсилно, но и то в голяма степен ежертва на това злокачествено заболяване. И затова там върви , колкото ида не го искат, акция „Чисти ръце”.
Борбата с корупцията изисква преди всичко създаване на нужната обществена атмосфера, изграждане на съответна законодателна база, въвеждане на прозрачност и демократичност, на състезателното начало там, където се делегират права, издават се разрешителни и лицензи, квоти за износ и внос, където ежедневно се прилага строг контрол върху тромавата, ленива и подкупна администрация. Профилактиката на явлението е по-важна от неговото грубо санкциониране.
Изкушавам се накрая да кажа две думи като несъгласие и с

тезата, че всички ни пречат

че ние осъществяваме своите реформи във враждебна среда. За това, че сме в обсадно положение, че воюваме на всички фронтове и вина, и отговорност има преди всичко партийното ръководство, аз, моите колеги. Има мегдан, има широк мегдан, за нови партньори. Има възможности да склоним други да не ни пречат, да постигнем договорености с трети по решаването на най-важните въпроси на страната и на обществото.
Но за това са необходими протегната ръка, стил и култура за толерантен и равноправен диалог, съзнанието, че и опонентът е национално отговорен, че трябва да се правят разумни компромиси в името на защитата на националните интереси, на интересите на обществото и на гражданите.
В този ред на мисли мога да продължа и по-нататък, но считам, че сега е достатъчно да се обяви тезата за безалтернативност за несъстоятелна и да се иска промяна в политиката, в хората, които я осъществяват, в стила на общуване и ръководство.
Може би някой ще приеме моето изказване като неконструктивно. Той ще бъде обективен и справедлив. Всичко, което мисля, съм казал в „Насоките на практическата програма”.
Не бягам от отговорност, не се правя на светец със задна дата. Критиката на конгреса, отправена към партийното ръководство и правителството, със същата и по-голяма сила се отнася и за моята работа.
Благодаря.

Кольо

Велислава Дърева

За този български политик, който вярва в силата на разума, а не в силата на силата;
За този български политик, който има безстрашието да бъде мъдър и не познава страха на насилието;
За този български държавник, който има куража да мисли първо за държавата, а после за всичко останало и никога - за себе си;
За този български държавник, който жадува не да види себе си на висок пост, а да опази държавата и народа;
За този български държавник, който има морала и мъжеството да избере не гражданската война, а граждански мир;
За този български държавник, който е най-напред българин, а сетне - член на своята партия;
За този истински политик и държавник тук, по българските земи, има една изначално приготвена отровна чаша.
Тази чаша не отмина и Кольо.
Не можеше да го отмине.
Защото кольо беше истински.
А истинските трудно виреят в България.
Тях или ги разстрелват, или ги разтерзават.
Докато пиеше здъхано отровната чаша, Кольо отвръщаше: "Вярвам, че страданието ражда гордост, изпитанията - воля, а нападките от свои и чужди - вяра." Казваше го с една неподражаема саможертвеност. И с убедеността на човек, дарен с харамийски нрав и ранима душа.
Докато пиеше задъхано отровната чаша, Кольо отвръщаше: "Бъди великодушен, не лишавай никого от надежда."
Той наистина не лиши никого от надежда.
Отказа да си окървави ръцете, опази живота на българите, съхрани честта и бъдещето на българската левица и спаси достойнството на българската държава.
Без суетност.
Без корист.
Без егоизъм.
Без чувство за самосъхранение.
Да наречеш такъв човек предател, значи да го убиеш.
Кольо не се умори да повтаря, че "Шансът на България е в мъдростта и зрелостта на политиците. Те трябва да си подадат ръка, а не единият да гради, другият - да руши, а третият отстрани да гледа сеир."
Кольо нямаше сърце да седи отстрани и да гледа сеир. Кольо не знаеше как се руши. И не поиска да се научи. Защото цял живот беше градил. И вгради себе си в това, което наричаме със знаменателните думи държава, демокрация, история.
Може би най-после българите ще разберат какво направи Кольо за тях. И каква цена плати той. Лично. Защото той винаги плащаше лично. Включително за чужди грехове.
Може би българите започват да разбират.
Може би.