За естеството...

Естеството на нещата е такова. Цял живот човек или се стреми да стигне детските си мечти, или бяга като дявол от тамян от детските си страхове.
Например 31-годишната учителка Стейси Халъс от училището "Хейдък" в Калифорния от дете мечтаела да преподава естествознание. И за да навлезе по-дълбоко в естеството на нещата, взела, че се снимала в няколко порнофилма. След като натрупала опит, започнала да преподава естествознанието във въпросното училище, но злодеи подшушнали на управата, че порноактрисата Тифани и учителката Стейси Халъс са едно и също лице. От училището веднага сформирали комисия, която се заела да гледа порнофилми, за да установи истината. И така нататък, до печалния край на моминските мечти на Стейси Халъс.
Винаги става така...
Много деца например желаят да си имат малко котенце, щурец или мравка, за които да се грижат вдъхновено и на които да разказват за детските си грижи и главоболия. Други пък си мечтаят за кученца с червена панделка на вратлето и вечно вирната като антена къса опашка. Но майките им, обикновено големи чистници, разбиват детските мечти с категоричното възклицание: "К'во?! Куче ли (или котка или каквото там), да тичам и след него. Да му рина лайната, да му бърша пикнята, да го храня, да го извеждам, да го ваксинирам, да го заплождам (ще речеш, че тя го запложда, ама нейсе!), да го... не знам какво още". И следва едно категорическо НЕ, от което всички в къщата се свиват кой къде намери с изтръпнали сърца.
После детето пораства и става екоактивист. Ето така се създават онези хора, които днес искат места в парламента или поне работа в някое министерство. Защото само тази мечта личи в очите на една засукана активистка, която тия дни обикаля всички телевизии, гледа лукаво и не дава думата на никого - нито на свои, нито на чужди. Прочие, не се учудвам, че при тази безработица хората взеха да гледат към парламента или друго някое държавно пристанище като възможност да се пласират някъде. Защо не? Толкова хора го направиха, какво пречи още няколко да седнат на държавната трапеза, яхнали кучета, котета, хамстери или други някакви буболечки. Въпросът е да имаш някаква приемлива кауза, да занимаваш с нея обществото поне една година преди изборите. Да развяваш байраците против или в услуга на правителството, и то в моменти, когато на дневен ред на обществото стоят къде-къде по-важни дертове, да се превърнеш в желан партньор като гражданска организация, и току-виж наистина си влязъл в парламента. Сетне - всеки накъдето му видят очите.
Ще призная, че до този момент приемах бездомните животни като част от неприятностите в живота. Но когато започнаха да нападат деца и в крайна сметка убиха човек, се огледах и разбрах, че същността на проблема, както обикновено става в отечеството, е друга. Сякаш чул за първи път, че има бездомни кучета, пожарникарят отдели морния си поглед от магистралите и шляпна ветеринаря по дупето. И изведнъж по всичките родни медии се заприказва за бездомните кучета. Ще създават кучешка полиция. Което е пълен абсурд, щото тя човешката е на равнище: "Всичката Мара втасала, че и китка турила", а сега и нови щатове, заплати, помещения, специализирани автомобили и прочие. Да, ама ще назначават верни на правителството хора. Такива люде някога учургубоилите ги наричали "мои хранени хора".
Наконтени в стил "ранният Петър Берон", новите екоактивисти влизат в Министерския съвет и намръщено кимат с глави. Министрите се снимат с тях. Камерите жужат. Светкавиците бляскат. Красиви репортерки тичат след тях по стълбите. С изумени лица екоактивистите гледат право в обектива и питат: "Какво ще кажат чужденците?!"
Да. Така се влиза в политиката - все едно се качваш на кораба "Радецки". Пък дали ще слезеш на Козлодуй - това е друга работа.
Световният опит показва, че справянето с проблема с бездомните кучета се крие във високите глоби. Но - забележете! - налагани, а не само записани на хартия. В цял свят солените глоби винаги са дисциплинирали обществото. Другото са предизборни алабализми...
Колкото до възмущението на чужденците, моля ви, изключете такъв довод от разговорите по каквато и да била тема. Все ми е тая какво ще кажат чужденците. Както и на тях им все тая какво мислим ние за тях. Такова е задкулисието на международните отношения. Важното е какво ще кажем ние - сега, тук и за всичко, свързано с живота ни. Това трябва да научи като азбуката всеки кандидат за министър-председател! Иначе - чао на моминските мечти. Също като при онази учителка от Калифорния Стейси Халъс.
Такива работи...