Закриването на Олимпиадата - недодялана самодейност

Соня МОМЧИЛОВА

Не е нужно да си експерт в демонологията, библейската символика и религиозната семантика, за да свържеш златното насекомо, централен персонаж в спектакъла по закриването на Олимпийските игри, с Велзевул. За него се споменава в християнството и юдаизма. Думата е от античен произход и означава „принцът на демоните“. Beel е „господар“, „принц“, а Zebub или Sebub означава муха. Така буквалното значение е „принц на мухите“, всичко по което ходят мухите: мръсотия, тор, изпражнения, а оттук и значението за принц на мръсното, пошлото, зловонното и злото. Тук няма да правим лесни препратки с чистотата на Сена и храната в олимпийското село.
В преданията се говори, че този демон се появява под формата на муха или рояк грозни мухи, които разнасят зловоние.
Велзевул е един от най-висшите демони, стои много високо в йерархията и е най-неконтролируемият.
Образът му е послужил за изграждане на не един и два литературни персонажи. Обикнат е от Рабле, Кафка, Пелевин и др.
Не провокацията е отблъскваща, пак ще кажа, перверзията, особено в символни френски образци, е смайващо изпитание за прага на поносимост към девиациите на човешката природа. Справка - Зюискинд, дьо Сад, Дюрас, Уелбек дори, досада и отвращение не предизвикват в такава степен сцените с безлики, овъртолени в марли, като че прясно ексхумирани мумии на атлети (ако се доверим на коментаторите, че шаващата в агонични конвулсии масовка е именно от атлети), не асоциацията с врящ казан на стадиона, около който пламтяха оранжеви светлини и напомняше на гената дори от комикс или електронна игра, усещането за отвратителност, отново се събуждаше от немощта на постановчика.
Разбира се, че изкуството може да ни разказва всякакви истории, но за предпочитане е да го прави талантливо или в контекста на апокалиптичната тема, завладяла ума на Жоли, изкушено.
След наивистичното, напомнящо самодейността край лагерния огън от времето на соца изпълнение на знаковия шлагер на Едит Пиаф от група хористи с фишута, по зле разстлания килим на стадиона се запрепъваха делегациите на атлетите от цял свят. В центъра белееха отломки на катастрофирал еърбъс - би било весела самоирония, които ни бяха представени за съзвездие. За отломките, между които просвяткваше заседнал медал, като две стотинки между софийски паветата, всеки студент по сценография би казал разгромяващи думи. Изпълнението на сглобената като че в час по "Труд и техника" (имаше такива ретроградни учебни предмети едно време) сценична инсталация не беше подходящо и за Вечер на таланта в Марикостиново.
Кои бяха съзвездията, какво пишеше на парчетата пергамент, в които се превърнаха строшените играчки в кулминацията на спектакъла, очаквам изследователите на крипто писмености да се произнесат. Аз нямам нито желание, нито стимул да опровергавам идиоти, за които златният скакалец бил Аполон, защото така бил казал френският коментатор, а и така да беше, защо възправиха до него Нике от Самотраки - без глава, но от сбръчкано папиемаше? Аполон може ли да се приеме като прото версия на Луцифер и дори на Прометей, както твърди Илиаде, Щайнер, Юнг, Леви Строс?
Но да не натоварваме младия режисьор с пластове смисъл и творчески дълбини.
Няма ги.
Всичко е сведено до комикс и 4D внушение.
Както беше казал Сирано дьо Бержерак: Какъв глупак, а май аз, посвещавайки му време, съм глупакът!

Фейсбук