Коста Рика - американската Швейцария

Коста Рика в превод от испански език означава "богат бряг". Като добавим към това и прякора, с който е известна, а именно "американската Швейцария", си представяме една добре уредена, спокойна страна насред латиноамериканските си съседки. Дали наистина е така? В действителност единственото, което доближава централноамериканската държава до европейската, са прекалено високите цени. Те са непосилни за по-голямата част от населението. Но за отношението към местните - малко по-нататък.

Туристическите агенции умишлено насрочват трансфера до хотела по-рано и се пристига приблизително четири часа преди установеното време за настаняване - 14 ч. На рецепцията с усмивка ви казват, че стаи имат, но ако желаете да се настаните по-рано, трябва да си платите допълнителна нощувка - между 50 и 80 евро. Повечето туристи в края на август са от САЩ и Германия. Някои от тях се съгласяват и се възползват от офертата. Други решават да изчакат на диванчетата. Някои избират трети вариант - да си оставят куфара в багажното отделение и да се поразходят наоколо. В този случай рискувате да ви погледнат изумено, но все пак посочват как се стига до селото.

По пътя е малко вероятно да срещнете някого. В редките случаи, когато това става, е малко преди да се наближи селището. Местни хора работят на полето. Бърз очен контакт с тях е необходим, за да решите на мига да се върнете обратно. В другата посока се озовавате на плажа, където за ваша най-голяма изненада има само млади костариканци и никакви чужденци. Когато се върнете в хотела, малко преди часа за настаняване, всички вече ви знаят като "тези, които се разхождат наоколо", но все пак ви дават ключ от стая, вероятно, за да се уверят, че няма да ви хрумне отново да ходите пеша.

Самият хотел разполага с повече от необходимото: басейни, открити и закрити барове, ресторант, магазини и парк. Плажната ивица към него е... напълно безлюдна. Всички туристи предпочитат топлата вода в басейните. Прави впечатление, че има засилена охрана. През няколко метра стоят мъже, които са в непрекъсната радиовръзка помежду си.

От двете страни всичко е заобиколено от гъста джунгла, която ви изкушава и приканва за разходка. Ако не обичате да стоите на едно място и излизате по няколко пъти на ден... събуждате подозрението на охраната. 

"Защо излизате толкова често от хотела?" - питат къде с любопитство, къде изпълнени със съмнения.

"Защото идваме от друга държава и не планираме 10 дни да стоим затворени." - е логичният отговор.

"Нещо много ви влече към джунглата..."

"Да, защото в страната ни няма джунгла..."

"А хората, които срещате там?"

"Хора? Какви хора?! Няма жива душа!" - след това се забелязва въздишка на облекчение и следва предупреждение:

"И слава богу! Там са наркодилърите и наркотрафикантите!"

Това обяснява засилената охрана. От този момент ви вземат под крилото си и ви предупреждават за всички възможни опасности. Така става ясно, че както всички латиноамерикански държави, с изключение на Куба, и тази не е много сигурно място. След 17 ч., когато започва да се стъмва, не е препоръчително да се излиза навън. Коста Рика е американската Швейцария само заради високите цени, по всичко останало си е... типична страна от района.

В такъв случай? Остава вариантът със стоенето в хотела през цялото време? Не. Служителите познават хора, които биха могли да ви разходят из джунглата, старателно избягвайки "забранените места и обитателите им". А флората и фауната наистина са много богати. Пеликани, тукани (типични за района птици), ленивци, различни видове маймуни и какви ли още не вълнуващи срещи ви предстоят в дъждовната гора.

Най-запомнящо е да яздите кон и да наблюдавате всичко това. Гидът обикновено е мъж от селото, който с гордост обяснява всичко. От дете обикаля тези земи и знае точно къде какво има. Завежда ви на едно високо място, откъдето се открива зашеметяваща панорамна гледка. В този момент за пръв път ви изпълва чувство на страх, защото сте далече от хотела, с напълно непознат човек, а около вас има само два коня и... лешояди. А те кръжат над главата ви и тръпнат в очакване. Стига да не дадете грешни сигнали, нищо няма да се случи. А ако от любопитство попитате, дали наистина има дилъри наблизо, вместо очаквания отговор от типа "не, това са градски легенди", се стъписвате от въпроса: "Искаш да те уредя ли?"

Друго предизвикателство се оказва храната. За цяла Централна Америка е характерно за закуска да ядат... боб с ориз. На третия ден вече сте свикнали, но преди това се чудите дали няма да си останете гладни на тази почивка. Лошото е, че от трите хранения остава много храна. Излишното не се предлага на следващия ден, нито се дава на персонала. Просто се изхвърля. Служителите трябва да си носят от вкъщи. Същото е положението и с водата. Затова те се надяват гостите на хотела да са доволни от тях и да ги почерпят - все пак на тях всичко им е безплатно.

10 дни минават безкрайно бързо. На тръгване вече всички сте си станали приятели и не искате да се разделите. На костариканците не им остава нищо друго, освен да се надяват, че догодина отново ще ги вземат на работа в същия хотел (никога не се знае, шефът трябва да е много доволен и да е сигурен, че не е нарушено нито едно правило). Там ще дойдат туристи от различни държави, ще им разказват как е в останалата част на света, а местните ще възкликнат: "За какво ми е да напускам моя богат бряг, след като самият факт, че съм роден тук, кара сърцето ми да бие от гордост!"