Можем ли да станем общност?
/ брой: 124
Тези дни някой припомни думи на Вера Мутафчиева, че "за да се прекрати омразата на Балканите, трябва да се прекрати преподаването на история". Не само сме исторически древни в региона, не само сме забили поглед в миналото, но доста често историческите факти се представят по начин, който отразява пристрастия с личностно-партиен привкус, със съвременно, но временно приложение. Националното, обединяващото, градящото имидж пред света и внушаващо чувство за държавност остава в периферията на интересите. Поне у нас. Може би поради мизерията, в която затъна общетвото.
Друг е въпросът за целенасочено внушаване на определени национално-регионални интереси с дългосрочна перспектива. В такава ситуация за България е особено важно да си изясни въпросите, които често са "препъникамък" при изграждане на национално единство. От опит се знае, че то е задължително като условие за успешно решаване на основни вътрешни и външни проблеми. Защото това ще ни съхрани като народ и като държава. Можем ли да забравим за кръвта, без да забравяме героите си? Можем ли да приемем, че една война - Балканска, Освободителна, Обединителна, е и зловеща с хилядите убити? Можем ли да приемем без притеснение, че евреите и турците са дошли у нас преди стотици години, живели са в своите еврейски и турски квартали по нашите градове и щем-не щем са останали в нашата история с всичките грозни събития, но и със съседските веселби и взаимопомощ в съвместното ни съществуване? Можем ли да имаме днес обща кауза, обединяваща ни в името на България, без да забравяме, че "красивото във войната са героите и каузата, а не зверствата". Въпросът не е само в каузата, а и в подадената ръка, в усилията да оцелеем заедно в сложните настоящи времена. Както се е случвало в миналото.
Тази година например "всички се отъркаха около спасението на българските евреи" във връзка със 70-годишнината на този акт, но едни твърдят, че това богоугодно дело е на църквата, други - на Цар Борис III, на депутати от Кюстендил, на дейци от БКП. А обърканите от суматохата предпочитат простичкото "българският народ спаси своите евреи". По време на тържествата посланикът на Израел в София винаги подчертава, че в Израел са наясно кой кой е в усилията за спасяването на близо 50 хил. български евреи от лагерите на смъртта, както и за съдбата на онези 11 хиляди от Беломорието и Вардарска Македония. Ние самите трябва да си изясним нещата.
Случва ни се често през годините на прехода да се убеждаваме непрекъснато, че май все сме "орел, рак и щука". Не успяхме, въпреки горчивината от трудните години, да се убедим, че липсата на единство се отразява зле на интересите ни като народ, но и в личностен план. Единството се постига най-често чрез компромис. Не е случайно, че и прословутият филм "Трето полувреме" на режисьор от Македония, пребиваващ в САЩ, предизвика толкова емоции и допринесе дори за усложняване на отношенията между двете страни, които обикновено наричаме братски. Друг е въпросът за подозренията, че в дъното на разгорелия се спор кой има вина за депортирането на евреите от тези райони стоят финансови претенции. Вменява ни се вина - явно или по-скрито, че не сме спасили и евреите от новите/стари български земи, а вникването в дълбочина на историческата истина се пренебрегва. Ние, българите, сами не намерихме общ език и обща позиция по темата. Докато спорим, извън страната лесно могат да представят нещата така, както налагат нечии интереси. И го правят. Тогава? Без да се хвалим излишно, но с чувство на осъзната гордост, ние бихме могли да отстояваме роля, интереси, влияние, но ако имаме спойката и единомислието помежду си. Ако посланиците на Турция и на Израел в София могат да застанат един до друг и заедно да коментират под мотото "Помирение в историята или примирие с историята" книги като "Турците в България" и "Срамно поведение: България и Холокостът", защо ние да не бъдем единни по темата? Заедно с всички т.нар. малцинства у нас, които "не сме дали" в сложните военни времена, те ще са горди заедно с нас.
Може би точно сега е времето, освен привизите "да си върнем държавата", да намерим начин да направим онези стъпки, които да ни върнат чувството за общност. Защото хоризонтът ни се стеснява и демографски, и заради всевъзможни външни и вътрешни интереси. Само взаимната отговорност и съгласие вътре в България, без прикриване на факти и с чувство за справедливост, биха ни позволили да мислим за по-добро утре.