Референдум - за какво?

Непрекъснато текат дискусии около референдума за изборите и според мен те сигнализират за безпътица по принцип в обсъждането на нашето настояще днес. Търсят се институционални решения без наличието на потенциал, който може да ги осъществи. Формализъм е да смяташ, че ако има примерно двукамарен парламент, промени в Конституцията и задължително гласуване, това като магическа панацея ще промени политическия живот у нас. Не са толкова важни институциите, колкото хората, които ги олицетворяват. Защото и при лоши закони може да има добро управление - това е доказано неведнъж в нашата история.
От друга страна, референдумът има предназначение по принцип да потвърди вече потвърдени изборни резултати или да направи корекции в тях. В референдума може да има измамна лекота. Много ясно е, че ако има референдум, трябва ли София да бъде постлана с килими, резултатът ще бъде крайно утвърдителен. Но това не решава нищо. Едно е да правиш референдум къде да мине магистралата, друго е да определиш съдбата на няколко поколения напред с важен референдум, какъвто можеше да има - и за членството в ЕС, и най-вече за членството ни в НАТО. Манията обаче, че като излезе някакъв закон, ще станем други хора и друго общество, отклонява вниманието от същинските въпроси - от нашите способности, нашето морално здраве. Тук трябва да си напомним фразата на Толстой, продължена от Петър Дънов, че фактически хората мислят непрекъснато как да променят света, без да променят себе си.
Съмнявам се, че ако има мажоритарен избор, в парламента ще влязат по-добри хора. Преференциалният вот беше също един вариант на мажоритарен избор и сме свидетели какви гафове станаха - някъде случайно, някъде предварително подготвени. Навремето референдумът за монархията и републиката беше отражение на едно огорчение, да не кажа омерзение, от монархическа България. Днес някои го представят като фалшификация, като насилие над народната воля и пр. Всеки референдум може да бъде поставен под съмнение, включително и неговият смисъл, както се опитват да направят с гръцкия референдум. Според мен той беше уместен, независимо докъде е довел.
Но обществото се занимава обилно с този наш измислен референдум, а в това време за неща от съдбовно значение за България не се и сеща. Това  също показва, че не се променяме. Например годишнината от Илинденско-Преображенското въстание. Това въстание има две отличителни черти, които са неизменни. Първо, то организационно и идейно е възпроизвеждане на българската национална революция, започнала още от края на ХVІІІ в. Всички организационни структури на въстаниците, методите и пропагандата в чужбина дублират правеното в България, чийто връх бе Априлското въстание. Тук можем да видим и още един аналог - отзвукът на това въстание в чужбина от Бруклин до Петербург също наподобяваше на пробългарската симпатия на европейския свят спрямо нашите усилия. До голяма степен ще е вярно да кажем, че  наистина това беше второто издание на Априлското въстание.
Тук, разбира се, не трябва да се крие радостта на Атина и Белград от потушаването на това въстание. Но по-късно, когато пък българската преса ликуваше от падането на Гърция и бомбардировките на Белград, това беше също възпроизвеждане на нашата взаимна балканска ненавист.
Една от предпоставките за едно недоверие, да не кажа отчуждение, между македонските българи и България като държава беше и това, че България дейно поощряваше Илинденско-Преображенското въстание, но поради статута си на васална държава тя не можа да се намеси и ние гледахме безпомощно как изтича кръвта на македонските българи. И оттогава започна едно усещане дали наистина България е толкова добър съсед, дали е толкова истински роднина, след като не можа да направи нищо в подкрепа. Тя не би могла и е факт, че  всички въстаници, които се отървават, тръгват към България, а не към другите балкански страни. Това е непоколебимо свидетелство за българския характер и предназначение на това въстание.
Всяка годишнина от Илинденско-Преображенското въстание трябва да празнуваме с една мъжествена скръб, с фразата от една песен за "несбъднатото дело". В никакъв случай не ни трябват отново тези балкански дръвчения и взаимни упреци, които виждаме, че не работят и доникъде не водят. В крайна сметка, когато два народа отбелязват едно събитие, това не е причина за противоречия и противопоставяне. А е причина за близост и общност. Не може да обичаме Гоце Делчев и Даме Груев и в Скопие, и в София, а в същото време да се упрекваме и дори да се мразим за това.
Ние не осмисляме как трагичните събития са придобили символична значимост за нашата национална кауза. А в същото време търсим национална кауза в един измислен за определени цели референдум. В този смисъл отношението към едно въстание може да бъде референдум за това дали се променяме.