С омерзение

За бедността българска отдавна не може да се говори само с тъга, а трябва да се крещи с ярост, омерзение, ненавист към тези, които ни докараха до просешка тояга. В последните десет години информацията за бедността заприличва на спряното предаване за нивото на Дунава. Нивото се покачва и никога на слиза, в мизерия затъват все повече социални групи. По последни данни на НСИ 22% от населението на страната са били под прага на бедността през 2018 г. Но това не е точното число, защото същата статистика показва и друго - ако се извадят от сметката на заплата и пенсия социалните трансфери, ще лъсне още по-грозната истина - че в графата бедни се нареждат почти половината българи-юнаци - деца на държава мащеха. Хора, които и да искат, няма къде да работят, ако работят - за стотинки е. Хора с увреждания, които нямат подходящи места за заетост; работещи на непълно работно време, при които рискът за изпадане в бедност е над 4 пъти по-висок от този при работещите на 8-часов работен ден. Като се прибавят и напълно обзверените, че ще намерят подходящата работа, а няма да слугуват за нечий хатър, бедността открива съвсем уродливото си лице. Тя прогонва стотици хиляди навън. А тези, които остават тук, не могат да си нахранят и изучат децата, които наследяват бедността им. Родителите им умират, омерзени и болни, не дочакали розовото бъдеще, което им обещават от години. 

Защото нашите храбри управници в последните вече 10 години не знаят що е грях и свян, данните за бедността за тях са само "усещане", като това за корупцията; всеки лев за социална политика им се струва колосална загуба; търпят само потупване по рамото и възхвала на неповторимостта им, от която вече не само лъха, а просто вони от некадърност и простотия. И на този ден, 1 май, ще се изтъпанят с хлевоустите си муцуни. Кой празник всъщност ще ни честитят?