Юнак човек

Чуваме рев на лъв. Лейтенантът ми смигва, зарежда пушката и тръгва право срещу лъва. Казах ви, юнак човек. Окото му не трепва. Лъвът пак реве сърдито, заплашително, саваната трепери, дори птиците бягат, а моят господар крачи срещу лъва. Аз го следвам на разкрач, а на десетина метра по-назад тичат другите войници.
Тревата се раздвоява и пред нас разтърсва грива един огромен лъв. Сърдит, гневен. Ръмженето сякаш къса червата му. Лейтенантът не трепва и стреля в гърдите му. От раната бликва кръв, но и лъвът не трепва, хвърля се и поваля моя господар. В упор изпразвам пушката си в лъва, но той така ме плясва с предната си лапа, огромна и тежка, че пушката ми хвръква от ръцете ми. Фонтан от кръв ме плисва откъм раната на лъва, който се строполява върху лейтенанта и едва не го задушава с трупа си, не по-лек от двеста килограма. Опитвам се да го отместя, но и от моята ръка блика кръв, вие ми се свят, политам напред.
Подхващат ме моите другари войници и ме пренасят в лагера. Спасяват и лейтенанта. Лъвът е скъсал с ноктите си левия му гръден мускул, строшил е ключицата му и е одраскал гърдите и диафрагмата му.