Тройната победа на Емилиян Станев

В ранно пролетно утро, в началото на май, бавно се катерим с Емилиян Станев по каменистия и хлъзгав сипей, водещ към едно от токовищата на глухари в Рила. Трудно се придвижваме при оскъдната светлина от бледата луна. Опасно е. Козята пътека шари над пропастта. Човекът не е в първа младост.
Успяваме с времето - в пет часа сме на желаното място. Напредваме крачка по крачка към токуващ глухар. След ново обаждане Емилиян Станев с гримаса на лицето и попипване на очилата показва, че е забелязал птицата. Разстоянието е отлично за стрелба. Глухарят опъва шия, разперва опашка и криле, подава звуци в ненагледна поза, приканваща за любов. Пушката е вдигната, моментът е избран.
Но изненадващо писателят сваля пушката. Потрива очилата, подвоумява се нещо, пристъпва леко напред, отново вдига пушката, но някак си неуверено, без желание и когато свива глава към мерника, глухарят щастливо изчезва.
Когато се върнахме в ловния дом, другите шефове начело с Тодор Живков скочиха. Уважаваха истински Емилиян Станев и го обсипаха с въпроси.
"Днес постигнах тройна победа - възкликна той, - изкачих на моите години голяма и трудна височина. Видях наживо онази прелест, която лъха от глухаря при токуването и властва над планината. И най-важното - надвих себе си, не го убих. Нещо в мен проговори. Толкова пернати съм унищожил през живота си, толкова грях съм събрал, нека този път, ако може природата да ми го приеме като прошка, като извинение".
Димитър Мурджев