Европейската цивилизаторска мисия на левицата

Общественото мнение в България бе многогодишно промивано и моделирано. Това ставаше чрез масирано лансиране на антидържавни и антисоциални вулгарно ултраконсервативни идеи. За целта неолибералните т.нар. тинк танкове никога не са страдали от недостиг на външно финансиране и впоследствие - от вътрешна олигархична подкрепа. Като резултат те успяха да окупират публичното пространство, продължавайки да се представят за независими анализатори и изразители на гражданското мнение. А това, че са единствени, практически безалтернативни по масмедиите, включително държавните, говори много за качеството на демокрацията у нас, или по-точно, което е много тревожно, за липсата на адекватно качество.

Характерен момент в контекста е допуснатата стратегическа грешка много голяма част от левия партиен елит да бъде изпратена за образование, обучение и квалификация в Англия и Щатите, което предопредели не само икономическата му култура в посока англосаксонски неолиберализъм, но и непознаването на социалдемократическата и християндемократическата евроконтинентална култура и традиции. За съжаление днес хората европейци по дух и образование са малочислени сред левия елит. Това е факт, който не се явява никак лесен за корекция и преодоляване. Отрицателните негови духовно-интелектуални измерения ще чувстваме и в по-далечно бъдеще.

Посредством елементарно статистическо наблюдение над собствената си икономическа библиотека наскоро стигнах до любопитно заключение относно обхвата на междувременно състоялата се неолиберална англосаксонска идеологическа агресия. Във визирания сегмент на домашната ми литература категорично преобладава американската и английската, най-вече получена по линия на различни дарения. Германските и френските учебници и книги по стопански въпроси са многократно по-слабо застъпени, те са единици и повечето от тях съм си ги купувал сам.

Вероятно в обстановка на

масово световно залитане

в посока неолиберализъм не съществуваше възможен начин нашата държава генерално да избегне съдбата си. Но пък едва ли и всичко бе дотолкова примитивно, по балкански предопределено отвън. Сравнението с бившите социалистически страни от Централна Европа съвсем не е в наша полза.

"Голямата рецесия" от 2008 г. извади на бял свят несъстоятелността на повечето неолиберални тези. Закономерно стопанските турбуленции тръгнаха и засегнаха най-силно САЩ и Великобритания. Пазарният фундаментализъм, либертарианството, неоконсерватизмът не само че не са вече мода, те са исторически отречени. Песимистично погледнато, може би това отричане ще е до време поради слабата човешка памет. Но при всичките му бюрократични недостатъци доброто старо държавно регулиране, особено на финансовата сфера, преживява в настояще време неоспорим ренесанс.

Не само финансово-стопанската криза изисква сега повече държава. Актуалните предизвикателства за развитието на света при недостиг на традиционни ресурси дефинитивно формират коренно нова ситуация, иновационният изход от която не е по силите едиствено на частното предприемачество.

"Големите световни уравнения" България със сигурност няма да ги реши. Но как левицата би могла да допринесе за еволюцията на страната ни в по-приемлива насока? Десницата у нас е дотолкова безнадеждно затънала в неолиберален онанистичен догматизъм и направо средновековна схоластика, че измъкването й от ямата, която сама си копае от началото на прехода насам, в посока истинска европейска християндемокрация, никак не изглежда реалистично в обозрими срокове.

Българската левицата най-напред не би следвало повече да се оставя да бъде подведена от неолибералния "числен фискален фанатизъм". Например на Дянковото предложение за таван на преразпределението от 37% от БВП на база бюджети разходи не следва да се отговаря с число - 40%, 42%, или даже 43%. Подобен критерий в Европа никъде не е въведен. Всяка държава преценява кое е за нея разумното преразпределение. За българското неанглосаксонско общество показателят най-вероятно следва да бъде около и над 41%, но не е необходимо да се самолишаваме от гъвкавост.

По същата логика не е приемливо строгото фиксиране на 3% максимален бюджетен дефицит. Маастрихтският критерий си е критерий, обаче европейският, включително социалдемократическият, подход отдава предпочитание на

"широко балансирания бюджет"

Последният органично включва т.нар. "симетрично реагиране", а именно - реализиране на дефицити при криза, съответно на излишъци при подем, и така дългосрочно уравновесяване. В същия дух звучи изискването при появата на голям дефицит да се съставя специална сметка за компенсирането му чрез излишъци през идните предполагаемо по-добри години.

Левицата у нас въобще не бива да позволява да бъде въвлечена в дискусия относно евентуалното откровено престараване, каквото би било "заковаването" на 40% брутна държавна задлъжнялост като дял в БВП. В еврозоната, както е добре известно, действа, при това доста лежерно трактуван, критерий от 60%, който е напълно удовлетворителен.

Най-важното действие, което би възвърнало в много голяма степен загубеното публично доверие в лявото у българската левица и би й осигурило необходимата електорална подкрепа при президентските, местните и парламентарните издбори, би било излизането с решителна декларация против плоския данък, иманентно съдържаща признание за грешката, допусната с въвеждането му.

Макроикономически плоският данък направи данъчната система на България силно уязвима при кризисни сътресения, защото тя стои "на един крак", разчита практически единствено на косвеното облагане. Автокомпрометирането на лявото у нас заради въвеждането на плоския данък не го разбира само онзи, който не иска да го разбере.

Ролята на предизборна, както и на управленска програма на левицата в България, вече не може да бъде изпълнявана от някаква леко социализирано преиначена версия на поредните неолиберални импровизации, поднесени ни от многобройните координирано работещи институтчета. Лявото у нас днес, както изглежда, е обречено на европейска цивилизационна мисия, която десните, поради своето тесногръдие и недалновидност, не можаха да изпълнят за годините на прехода. Въпреки огромните си претенции.

Никой не си въобразява, че придвижването на българската левица към европейските леви ценности би могло да бъде леко и безпрепятствено. Но точно това е, на което хората у нас отдавна се надяват. Иначе отляво със страшна сила ще продължава да виси прословутият въпрос за автентичността, зададен още от великия поет: "Мъж ли си, жена ли или хермафродит - звяр или риба?".