Беззаконие, предрешено в закони

Егоизмът е твърде недостатъчен като обяснение на движещите сили на човешкото развитие. Въпреки многобройните му форми и разновидности: индивидуален, семейно-кланов, групов, старчески, младежки, кастов, класов, регионален, национален, имперски и пр. Само вулгарно елементарно мислещи могат да извеждат исторически големите социално хуманистични идеи, морала, постиженията на науката и културата, на държавността и правото пряко, тясно и само от потребността и стремежа на отделния индивид да удовлетворява нуждите си и да забогатява.
Колкото и да бе вкаран във всеобща мода от и по медиите социалдарвинизмът, той достатъчно често осезаемо опира до интелектуално идеологическите си граници. Особено когато става дума конкретно за интересите и напредъка на общността и на нацията като цяло. Съдържанието на въпросните понятия трудно се обосновава само и единствено като резултат от индивидуални, многопосочни и некоординирани усилия, от реда, произлизащ, или по-точно очакван да произлезе, от пазарния хаос.
Освен егоизмът, чиято основополагаща институция безспорно е пазарът, слагаеми в човешкия напредък са и други общокоординиращи, планиращи и насочващи градивни сили. Сиреч сили на колективния ум, на мисленето на ниво "над пазарната ежедневност", на погледа в перспектива, на отговорността пред поколенията, на дългосрочните държавнически и национални съображения.
Целево формираната и подклаждана у нас повече от две десетилетия пазарно фундаменталистка психоза сред общественото мнение донесе и наложи тежки издръжки. Умишленото обезсмисляне и компрометиране на държавата и националното в никакъв случай не са действия с безобиден и краткосрочен, ограничен "търговско-икономически" ефект. "Пакетът" от деиндустриализацията, ликвидацията на организационните форми в селското стопанство, емиграцията и промяната на етническата и образователната картина в страната вече се явява директна заплаха за бъдещето на държавата България.
Перфидното, но малокултурно по своята същност, култивиране у нас на най-примитивни егоистични инстинкти като модел на поведение на по-голямата част от населението формира именно настоящата тотална нашенска

чалгаджийска действителност

Изключително безпокои напоследък видимият спад в равнището на интелигентност на управляващата прослойка. Още повече, че базата за сравнение в контекста никога не е била особено висока в българските условия, поне през последния повече от половин век. Следователно, нещата в достатъчно изчерпателна конкретност понастоящем започват да изглеждат направо неприлично дори по най-занижени стандарти и затова подчертано тревожно.
В един от "Задочните репортажи" на дисидента Георги Марков, посветен на Солженицин, може да бъде намерен следния пасаж: "Ако някой на този свят е писател, той винаги и при всички обстоятелства пише. И той винаги и при всички обстоятелства търси трибуна, т.е. да публикува."
Когато си взел свободата насериозно, е естествено да си трън в очите на онези, които изповядват, да се изразим евфемистично, "коренно различни ценности". Привилегията да се живее удобно, следователно по дефиниция е отказана, комфортът не се полага или се полага по изключение.
Не би трябвало да се разпространяват илюзии - във всички общества, даже в най-демократичните, самостоятелното мнение много рядко носи финансови изгоди и неоспоримо признание. Но практикуването на "културата на свободата" позволява нещо твърде важно - живот в хармония със себе си, който в най-неочаквани, радващи моменти носи също хармония с другите, с хората. Това, че не си нито достатъчно хитър, нито достатъчно глупав да споделиш масови евтини химери, означава да не живееш скучно, в "блатото" и в "общия поток". Съвкупността от изброените обстоятелства задължително отказва кукловодите да те вербуват за "агент на влияние". Не ти плащат да говориш, но затова пък говориш каквото си мислиш, даже публично, напук на несимпатията от страна на дирижираните медии. Направо невероятно! Мъчително извоюван състоятелен житейски шанс.
Пак Георги Марков пише: "Моженето" е независимост, тоест способните хора не са много склонни към робска покорност."
С какви времена обаче правим аналогии след повече от две десетилетия от голямата промяна!
Вярно е, че

демокрацията, както и цветята, иска постоянна грижа

При това не само на Орлов мост, но и в парламента, и в партиите, и по медиите, и по университетите.
"Като започнем да проверяваме, най-големите нарушения се оказват законни", спонтанно сподели областен управител по морето по повод контрола на незаконното строителство.
Когато социалната и държавническа безотговорност се лансират като образец, то те по обективни пътища се оформят като закони, стават законни. Затова и в България полека-лека е станало страшно.
Обратим ли е процесът? Може ли нашата страна от държава на емигранти, мафия и беззаконие, предрешено в закони, да стане държава на учители, сиреч на квалифицирани хора? Откровено казано, и аз самият вече не съм напълно уверен. Но това не значи, че не трябва да насочим усилията си в указаната посока. Усилия, базирани на национален консенсус и задължително изоставящи в миналото досегашните щампи за конкурентните предимства на ниските заплати и ниските данъци. Задачата доказано не може да се реши от бизнеса, не че той не може и не е заинтересуван да помага. Трябва в ускорени срокове да стегнем държавата си, традиционно доброто българско държавно образование, да подобрим здравеопазването, качеството на живот, статута на пенсионерите. Хората трябва постепенно да могат да намерят устойчиво благосъстояние тук, на място. Такава може да бъде мотивировката срещу "пословичния мързел" и "неизбежните пробиви в националната сигурност". Останалото са само политически вятър и добри пожелания.