Есе за България

Станислава Гайдажиева, 22 г.

От доста време се чудя как да помогна на България. Що да сторя, за да изплуваме от дъното най-после след повече от двадесет години. И днес, струва ми се, намерих решението. След дълбоки размешления върху икономиката ни, туризма и търговията една думичка преобладаваше в съзнанието ми почти през целия ден. А именно: отговорност.
Това есе ще се съсредоточи върху изгубената ценностна система на българския народ и най-вече върху смелостта и честта ни, примесени с отговорността да признаем това. Да поясня, това есе няма за цел да обиди никого или да накърни правата на нито един от вас. Това есе е просто размишление на едно дете на прехода, но вече достатъчно пораснало, за да осъзнае, че това, което ни липсва, за да сме добре, не може да бъде намерено в управниците ни или върлуващата криза, а в самите нас. Истина, която всички признаваме пред себе си, но малцина дръзват да кажат на висок глас.
И така, отговорността. Замисляли ли сте се какво точно е отговорността? Тя не е просто празна дума, лишена от смисъл и значение, не е и думата, която можем да употребяваме, когато нямаме какво да кажем. Отговорността е чувството, възпитано у нас от родителите ни и обществото, което ни кара да осъзнаем и признаем грешките, направени от нас и ни прави част от семейството и от общността. Отговорността е също така и индивидуална ценност.
За момент ще спра с пояснителните думи и ще дам типичен пример от българската действителност. Едно петгодишно дете хваща един камък и счупва прозореца на близката бакалия. Вярно, едно дете на такава възраст все още не може да осъзнае какво представлява отговорността и какви са последствията от това да я поемеш. Българският родител ще плати счупения прозорец, но огроничен брой родетели ще седнат със своето дете вкъщи и ще проведат разговор с него относно безотговорността и неприемливостта на поведението му. Дали защото са твърде заети в работата или в собствения си свят на себесъжаление и немотия, повечето родители не ще проведат този така важен за тяхното дете диалог и не ще го възпитат в това да бъде отговорно за собостевните си действия. Но след време това дете ще порасне. И то ще стане родетел, и неговото дете ще счупи прозорец.
Този пример ясно показва, че отговорността почива в ръцете на родителите да възпитат своето дете по начин, приемлев за бъдещото и успешно разветие на този малък човек. За момента тя почива, но дали след дълга неупотреба тя няма и да корозира там?
Ще дам и друг пример. Гражданин пада на улицата внезапно. Какво правят останалите българи? Ами нищо. Те не правят абсолютно нищо. Стоят и зяпат или отминават падналия като че все едно не е паднал или по-лошо - не съществува. Това е така наречената липса на обществена или социална отговорност: да се интересуваш от ближния, да помогнеш на изпаднал в нужда, да проявиш разрибане и човечност, а не егоизъм и непукизъм. Това не е за смях, драги съграждани, а напротив - това е мястото и ситуацията, в която да покажем, че сме част от развито общество и че ни е грижа за това, което се случва около нас.
Ако не можем да проявим отговорността си тук и сега, защо очакваме, че нашият интерес към политическото развитие на страната има смисъл? Щом в една проста ситуация като гореспоменатата ние се държим като стреснати мишки от собствените си сенки, уплашени да проявят себе си пред останалите, страхувайки се какво ще кажат те за това, няма начин как да сме по-заинтересовани за политеческото ни бъдеще. Интересно е все пак как съседи клюкарстват за съседи и как приятели одумват другари, но някак си този интерес е вечно негативен! Дори когато говорим за политика, ние не намираме иновационни модели за това как да повлияем благоприятно на собственото си положение, а гледаме как да обвиним останалите и да превърнем дори невинните в изкупителни жертви - всички останали, но не и себе си. Ами като ни ни харесва нещо или имаме по-добро решение на даден проблем, нека се постараем да поемем отговорността за собственото си развитие, а след това и нейните последствия, както позитивни, така и негативни. Очевидно нямаме семейна отговорност, но значат ли горните разсъждения, че нямаме и обществена такава?
Погледнато в исторически план, големият преход е започнат точно от хора, изразяващи своето несъгласие със съществуващата тогава действителност. Но... те не доведоха страната до по-дорбо положение. А понесоха ли си последствията за поетата от тях преди повече от двадесет години отговорност? Струва ми се не. Незнайно защо имам усещането, че характерите от преди повече от двадесет години вече не съществуват. Тези същите надали щяха да оставят децата си сами да се учат от грубата действителност, надали щяха да подминат паднал на улицата човек, надали щяха да оставят бъдещето си в ръцете на хора, които отдавна не знаят значението на думата отговорност. Тези същите сте вие, мили българи, но оскотели и дълбоко забравили своята отговорност към семейството, обществото и държавата и помнейки само тази към самите себе си. А понякога забравили дори и нея. Жалко!