Антология
Поезия
Стихотворения от Елка Няголова
/ брой: 225
От редактора
Скъпи читателю!
В този брой на приложението за литература, изкуство и култура ще поемем по поетичните пътеки на Елка Няголова, която тази година имаше юбилей, и ще потърсим "парапет за душата" в новата й книга. "Не можем да си позволим Русия да се превърне в наш враг", казва поетът и публицист Илко Капелев в своите размисли за свободата и оскотяването...
Приятно четене.
ЕЛКА НЯГОЛОВА е родена в Добрич през 1952 г. Завършва филология в София. Член е на Съюза на българските писатели. Председател на Славянска академия. Директор за Балканите на Международната асоциация на писателите. Действителен член на Академията за руска словесност, на Академията за поезия, на Академията на руската литература. Главен редактор на сп. "Знаци". Авторка на 20 поетични книги, публикувани в България, и още 11 книги, издадени в други държави. Носителка на много национални и международни литературни награди.
Брястът
Не сто гайди - България вече толкоз време
пищи.
И тъй страшно пищи, а Балканът гласа й
повтаря.
Млади българи носят пред гърдите не
някакъв щит,
носят тениски с имената на войводите стари.
И оная онемяла от страх вековна камбана ечи,
час по час преповтаря балади за кървави
ризи.
Аз съм само Бялото облаче над земята
пречистена,
чакам моите внуци да ми кажат - и слизам!
Аз съм Бялото облаче, Господи, помня, ти ме
погали
в оня миг, в който тихо ми каза: "Пази само
Бряста!..."
И тогава разбрах, че Брястът е мойта
България.
И се взирах отгоре, и всичко мигом ми стана
ясно...
И облякох тогава на тракиеца ризата
даровна -
бил грамаден комита праотецът по бащина
линия.
Ала чуждата слава, дори да е дядова, не ни е
по мярка.
И висят ми ръкавите, и тежи ми сега
непосилно.
Ще я сгъна в сандъка, за някой от внуците ще
я скътам.
Те приличат на дядо, който на съседен облак
пресели се.
Нека само комитската риза някой ден сами
облекат,
щом край тях предрешени еничари на Бряста
посегнат.
-------------------
Горчиви песни
Горчивите песни на моя народ не са хленч,
не са и припев на жабешки хор от блатото.
Те грохота носят на снежния връх далечен
и вкус на пелин - той връща децата обратно.
А толкова сладък е споменът им за вкъщи
и тъй костелив е духът и на стария орех!
Той носи в съня им все това сладко
завръщане.
Изтръпва дървото - от вършето си до корена.
А после диктува им старите бащини песни.
И чухалче малко по цели нощи припява ги.
Децата - завити с вечната българска есен,
а сутрин очите си крият под щедрата ябълка.
Отново родила е толкоз, че трудно издържа,
плодът до земята превива измъчени клони.
Такава реколта! Но чува се песен пак тъжна
и думите й направо в сърцата се ронят...
"Години, години, усилни години..." А вкъщи
приготвени куфари отново за път ги очакват.
- И ябълки слагам, да хапнат дечицата,
дъще...
И натежава куфарът от майчината печал!
Ще хрупат децата и родния сок ще преглъщат.
Ще казват, че сладка е нашата българска
есен.
А звънко ще пеят в ръцете им ябълките
от къщи.
И никой няма да знае защо са им тъжни
песните...
--------------
Есенно сбогуване
"Всичките поети на света не могат
да излекуват раните, нанесени от
политиците..."
Прочетено във Фейсбук
Без излишен багаж.
Със вързопче от циганско лято.
Със една неуместна
и възглупава даже усмивка.
Нещо важно си тръгна.
Или вятърът попиля го...
И сега нейде скита -
страшно недраго-немило!
Мина босо по цялата
излиняла земя. И човекът
не можа да познае ни лицето,
ни дълбоките стъпки.
Но след шумното дишане
се разнесе разтърсващ екот.
И тогава видяхме: не "То".
А беше най-скъпото!
Паметта и дъха ни.
Едно ъгълче в глухото Време.
Две-три букви, разхвърляни.
Камък, от спомени тежък.
Една Яна, която
с чие ли наследство е бременна?!
И на Странджа палитрата,
с тези есенни горски оттенъци.
Беше нещо, такова -
като стих Иван Динковски. Като
тъмен белег от раждане -
сто живота не се изличава.
Беше дума от мама.
Беше кичур от татко - бакърен,
тъмно-рус и с отблясъци...
Беше песен, дълго мълчана.
И мълчана вода -
от дълбокото чак на земята ни,
дето бяга от кладенци,
от гранични бразди и огради.
После змей чуждоземен
посред дядова нива замята се.
После брат ми Ивайло
отдалече със плач се обади...
Нещо важно си тръгна.
Насред есен си тръгнаха вишните,
Дебелянови вишни -
изречеш и небцето изгаря!
Просто нашето ИМЕ си тръгна.
Някой каза, че е излишно.
Есен. Дъжд. И куцука
България...
------------
Сънят
В памет на Марина Цветаева
Върви пред мен. На двайсет метра.
Привечер - вън и във сърцето.
И Тверски булевард се мести -
изпълнен до предел е целият...
Във друга някаква галактика
мистично крачи булевардът.
Провирам се. Нозе и лакти
препъват ме, кой както свари...
Печал. Тъй както може само
да е печално във Русия...
Палта. Очи. В тях - небеса.
И Господ, който дава сили...
Как ни веднъж не се обърна!
Марина! - идва ми да викна.
Не знам защо съм се разбързала.
Не мога с този сън да свикна...
По име казвам й в съня си,
но винаги добавям: "Вие"...
Безкрайно близка в свят навъсен!
Вълче - сърцето ми, все вие...
А Тя върви. Със равно темпо.
Всесилна в женската си слабост.
С брадичка горе. Без да стене.
Живот-пелин. Не се подслажда.
Марина! Крачка, ето - близо съм.
Догонвам я. Говоря с жестове.
Тя: "Стон стоит вдоль всей земли."
И не попитах за въжето...
------------
Втората риза на Господ
По гърбавия мост вървеше Господ,
в ръка понесъл една своя риза...
Светът висеше някак си на косъм,
Живот и Смърт пристъпваха наблизо.
И рибите си хвърляха хайвера.
По двата бряга - само златен пясък.
А Бог се взираше, Човеци да намери
оттатък моста, в бездната опасна.
Видя дете, със сламена косица,
по къси панталонки, смях в очите.
Детето се надбягваше със птиците,
не точно с тях, а с песните им чисти.
Но стига ли се песента крилата!
Детето тичаше по този бряг след нея.
И после гребна от водата златна,
и рече: "Я! Реката също пее!"
А Господ се усмихна на детето,
за всичките деца спокоен вече...
И коленичи пред живота светъл -
и с втората си риза го облече.
Последвайте или харесайте в-к "ДУМА" във ФЕЙСБУК --> ТУК <--
Споделяйте нашите публикации.