16 Ноември 2024събота23:49 ч.

Маргарита Георгиева:

Животът е една голяма битка

За да успея, работих много, учих и обръщах малко внимание на финансовата част на нещата, казва българката, живееща във Франция

/ брой: 142

автор:Деси Велева

visibility 4984

Маргарита Георгиева е родена през 1980 г. в Берковица. Завършила е магистратура през 2007 г. по английска филология, а през 2001 г. има докторат отново по английска филология. В момента преподава превод, английска цивилизация, английски за специалисти - компютърни и студенти по медицина в Ница, Франция. Занимава се и с преводи на свободна практика. Обича да снима, да чете и да пише.


Цитат:
Дядо казваше, че щом си учител или учиш, значи си беден


- Маргарита, какво ви доведе във Франция?
- Дойдох тук още през 2001. Исках да поработя малко и да понауча френски език. Учила съм го в училище и в университета, но не ми беше достатъчно и си намерих работа като AuPair в Монако. Там се грижех за две близначета и учех френски. После нещата се наредиха така, че останах в Ница, за да уча. И така, от година на година, Ница ми стана втори дом, без да съм го планувала.
- Как успя да се реализираш и да имаш толкова престижна професия на тази възраст? В България това става все по-трудно.
- Не е лесно. При мен имаше комбинация от късмет, труд и хора, които помагаха. Много работих, много учих и много малко внимание обръщах на финансовата част на нещата. Отраснала съм в семейство на учители - баба и дядо, мама и татко. Свикнала съм на малко. Дядо казваше, че щом си учител или учиш, значи си беден. Попаднах на много добри приятели, истински приятели, на които можех да разчитам, ако нещо не вървеше.
Глобално погледнато, мисля, че в България щеше да ми е по-лесно. Във Франция започнах всичко отначало. Първите години бяха постоянна битка за право на нещо - право да останеш в страната, право на помощи, право на работа, право на учене, право да си отвориш банкова сметка. Тогава трябваше разрешително за всяко едно нещо и си спомням кошмарното чакане по опашки, бутане в службите за миграция, разрешителни, тонове документи. Още си спомням например думите на една управителка на хотел, където бях пуснала документи за работа: "Ха, българка?! Всички българки са леки жени! Такива не взимаме." В България щях да избегна и постоянното натякване "Ама вие имате акцент на френски? Вие сте чужденка..."
Целият този път, който изминах през годините, ме доведе до защитата на доктората през 2011 г. Когато седях пред журито, се чудех дали тази защита е по-трудна от всички трудности, които я предхождаха. Казах си, че тя не е кой знае какво. За доктората и академичната работа разчитах само на себе си. А през всичките тези години зависех от други хора за всичко останало. И тези хора не винаги бяха добронамерени. Всъщност, животът е една голяма битка. Където и да се намираш.
- Какви са разликите между двете държави в политиката им към младите хора? Може ли например да се каже, че френските младежи са по-амбициозни и трудолюбиви?
- Трудно ми е да сравнявам с България, защото живея повечето време във Франция. Що се отнася до образование например във Франция има стипендии и помощи за студентите. Университетите са много достъпни. Но пък е трудно с наема и работата понамалява, въпреки че при нас е туристически край и винаги може да се хване човек в някое кафене или магазинче. В Ница има много безплатни културни прояви за студенти - музеите са отворени няколко пъти на година безплатно, а от университета често дават безплатни билети за опера, за концерти.
Преподавам на много и различни студенти. От българските в България нямам впечатление, но от нашите студенти тук - да. Имала съм много лоши български студенти. Като казвам много лоши, имам предвид най-лошото, което може да си представи един преподавател - без знания, без стремеж за знания, без любопитство и с много претенции. Старите професори тук твърдят, че "нещата вървят на зле" и че младото поколение е все по-малко знаещо, въпреки изобилието на информация. Аз не съм съгласна с това мнение. Мисля, че хората просто се променят. Имала съм много добри български студенти. Обикновено са много талантливи деца и само ако поискат, могат да постигнат много неща. Тази година имах една българка в групата по превод, която беше хем работлива, хем умница и много неща й се отдаваха. Ако трябва да сравнявам, най-трудолюбиви са студентите от Азия - японците и китайците. Те са неуморни и никога не се отчайват. Но то не всичко е до трудолюбие... Преподавам английски и ако трябва да разгранича с нещо френските от българските студенти в тази специалност, то това е талантът за учене на езици. Българите надминават французите хиляди пъти по талант.
- Предстои ти издаването на книга, разкажи повече за нея?
- Заглавието на книгата ми е "Готическото дете". Написах я през 2012 г., като една част от нея се появи, още докато пишех доктората си. Така на пръв поглед звучи все едно, че ще говоря за деца, облечени в черно, накичени с кръстове и намазани с тонове черен грим. Всъщност в нея пиша за британската готическа литература от 1764 до 1824 г. и целта е да дефинирам, доколкото е възможно, един нов вид персонаж в тази литература - този на детето. От време на време споменавам и по-съвременни романчета и филми. Но главните произведения са романи от ХVII и ХIХ век, базирани на архетипни персонажи - лошият е срещу добрите, лошият преследва красавицата, добрият герой я спасява. Всичко това на фона на призраци, мрачни манастири, проклятия, кръстове, гробища, убийства и солидни дози фамилни тайни. Този тип литература ми е страст. Невероятно е колко много книги от тези векове лежат забравени - някои са просто ужасно написани от некадърни писатели, а други са като диаманти, покрити с прах. И всичките са много интересни. Когато започнах работа по тази тема, френските академици около мен решиха, че "детето в готиката не съществува" и беше много трудно да се докажа по време на защитата. Беше голяма борба.
После представих текста на един от големите британски специалисти - Клайв Блум. Както много неща в живота, и това стана случайно. Слушах една негова реч на симпозиума в университета в Хъл, където чествахме годишнината на Брам Стокър. Написах му едно писъмце, за да му благодаря за речта, която беше много вдъхновяваща. Той говореше за нуждата от нова кръв в готиката... И от дума на дума стигнахме до моята идея фикс - готическото дете. Той прочете текста и ме препрати към издателство "Палгрейв Макмилън". Книгата ще излезе през октомври на английски език. Писана е на английски, но често ме питат за превод на български. Ще мине време, ще видим.
- Би ли искала да се върнеш за постоянно в България след време? Мъчи ли те носталгия?
- Колкото повече рождени дни минават, толкова повече мисля за България. Когато бях на 20 години, беше по-лесно да не мисля. Бях сложила носталгията в една малка кутийка в главата си и всичко българско седеше затворено там. С годините ключалката започна да не издържа и да се отваря все повече. Понякога вечер, преди да си легна, отварям картите в Гугъл и отивам над България, и търся селото на баба. Гледам къщата отгоре. Как е цялата в шума и пътят едва се вижда. После гледам Берковица, където съм родена, и си мисля как баба сигурно е минала днес по центъра на пътя за хляб или до аптеката.
Имаше един период от живота ми, в който трябваше да се потопя напълно в други езици, други култури. Чудя се как не забравих, че съм българка. След много битки станах и французойка. Когато съм в България, усещам как се е променила интонацията на хората, как се променят думите с годините. Има думи и интонации в главата ми, които, като че ли са отпреди и не знам дали все още са български. Понякога, когато съм уморена, смесвам думи от френски и английски с българския. Но всъщност не може да избягаш от това, което си. Ние сме това, което сме се родили. Нито повече, нито по-малко. Това е нещо извън националната принадлежност и е много по-локално, по-индивидуално. Затова изпитвам носталгия не за България като някаква цялост, а за неща, които съм преживяла там, за вкусове и мириси, за пейзажи. Но много от тези неща вече ги няма. България, която ми липсва, я няма, а на нейно място има друга България, която не ми липсва, но която харесвам и към която се връщам. Липсват ми хора, които живеят в България. Липсва ми времето, което прекарвам без тях. Затова бих се върнала и за по-дълго ако така се случи.
- Защо на българите в чужбина се гледа основно като на емигранти по неволя, по бедност? Така ли е винаги? Ти чувстваш ли се така?
- Предпочитам думата "мигрант". Мисля, че е по-удачна, защото всеки един от нас, българите в чужбина, е тръгнал нанякъде, но не знае къде ще се спре. И дори и да знае, пак мисли да върви другаде. Българите, които познавам, все се прибират в България, все се връщат във Франция и пак си отиват до България. И така и аз - постоянно се пренасям, все влача някакви книги от Франция до България и обратно. Дали е по неволя... може би е по неволя! Аз заминах по неволя. Не финансова, но... духовна. Не ме свърташе. Планината ме беше притиснала. Когато тръгнах, беше като битка за някаква свобода - духовна, психическа. Не знам точно. Неволята докарва до непредвидими действия. Важното е да разбереш, че не е бягство. Няма къде да избягаш. Не можем да избягаме от себе си. Просто се преместваме, за да изместим перспективата. Когато се преместиш, гледната точка се променя. Мисля, че състоянията на мигриращите са много комплексни, а материалната бедност е само един от факторите. Той е най-видимият, защото няма как да го скриеш. Българската диаспора може би не е чак толкова различна от останалите диаспори по света. И сигурно носи в себе си същите състояния.
- Какво би искала да научат приятелите ти във Франция за България?
- Един път, както си седяхме в библиотеката и учехме с един приятел французин, дойде колега българин при нас. Тресна на масата една огромна тежка чанта. Питам го какво е. Той се навежда и прошепва: "Едно тенеке сирене! Нося го откакто тръгнах от България." Той беше тръгнал от България през 2005 г., учил един семестър в Германия, после работил в Испания, после учил в Италия, после работил в Монако и накрая беше дошъл във Франция. Донесе ни сиренето през 2007 г. Влачил го беше това сирене около 2 години. Французинът реши, че сме "странни" хора. После се събрахме на салата и баница. Изядохме сиренето и моят френски приятел реши, че готвим добре, но така и не успя да разбере защо ядем мусаката с кисело мляко. Тогава реших да му покажа снимки на кукери. Това някак си затвърди мнението му за българските "странности". Неговата представа за България е такава една смесена - хубава кухня, интересни обичаи, весела компания. Всъщност аз не представям България на другите. Аз представям себе си и по случайност съм българка. Не бих искала да съдят по мен, и по моите успехи или недостатъци, за останалите българи и за България като цяло. Един ще ме хареса, но няма да хареса България, а друг няма да ме хареса, но ще заобича България.


 

В София се произвеждат 41% от БВП на страната

автор:Дума

visibility 1372

/ брой: 219

Потреблението на домакинствата ускори растежа

автор:Дума

visibility 1354

/ брой: 219

Експерт предлага по-нисък ДДС за рибата

автор:Дума

visibility 1398

/ брой: 219

Тръмп разговаря два часа с Байдън

автор:Дума

visibility 1445

/ брой: 219

Втора инстанция осъди експрезидент на Аржентина

автор:Дума

visibility 1339

/ брой: 219

Протест в Брюксел срещу крайнодесните

автор:Дума

visibility 1464

/ брой: 219

Пет години затвор грозят Марин Льо Пен

автор:Дума

visibility 1266

/ брой: 219

Медийният тероризъм

автор:Александър Симов

visibility 1432

/ брой: 219

Хронично бездействие

visibility 1396

/ брой: 219

"Символичната война" на съюзническите бомби

visibility 1392

/ брой: 219

Кой кой е в проектокабинета на Доналд Тръмп

автор:Дума

visibility 1326

/ брой: 219

 

Използвайки този сайт Вие приемате, че използваме „бисквитки", които ни помагат за подобряване на преживяването на потребителите, за персонализиране на съдържанието и рекламите, и за анализ на посещаемостта. За повече информация можете да прочетете нашата политика за бисквитките и политиката ни за поверителност.

ПРИЕМАМ