Двама велики владетели, двама могъщи противници

В края на Х в. на Балканския полуостров се получава изключително комплицирана обстановка. Двете най-велики сили тук - Византия и България - са изправени пред сложни вътрешни и външни проблеми. През 969 г. умира най-дълго заемалият българския престол цар Петър - син на славния Симеон Велики. За разлика от баща си, той води миролюбива политика спрямо Византия и другите съседи, но губи значителна част от оставеното му териториално наследство. Въздигналият се на трона негов син Борис II, кръстен на прадядо си - Князът Кръстител, прави опити да върне част от земите, които по времето на дядо му Симеон са били български, но без успех. Царската власт е отслабена, болярите радеят повече за личните си интереси, отколкото за държавните, войската е намаляла.
В същото време Византия укрепва. След няколко дворцови преврата на трона на василевсите се възкачва Йоан Цимисхий, който стабилизира централната власт и води успешни войни в Мала Азия срещу арабите и арменците, а на Балканския полуостров - с българите. Когато през 976 г. умира, мястото му се заема от братята Василий II и Константин VIII. Фактически обаче властта се осъществява от евнуха Василий Лакатин. Едва през 985 г. Василий II започва пълноценно да упражнява императорската си власт, защото Константин доброволно се оттегля от нея.
Като първа цел той си поставя завладяването на българското царство. През 1000 г. повторно завзема Преслав и отвежда в Константинопол Борис II и брат му Роман, но уважава царското им достойнство: Борис II е назначен за управител на Филипополската тема, а брат му Роман - за началник на войската в нея.
Когато Василий II завладява столицата Преслав, смята, че всички български земи му принадлежат. Затова отправя послание до Самуил, който тогава се намира в Средец, да приеме неговата власт, но той отказва. Следва второ послание, в което Василий II го пита: "Ти да не си цар, та не ми се подчиняваш?"
Самуил му отговаря: "Не съм, но баща ми, комит Никола, беше управител на Средецка област, назначен от цар Петър, и когато той на смъртния си одър ме благослови да наследя неговата длъжност, ми завеща, докато съм жив, да пазя българщината".
Това се случва през 984 г. и с размяната на посланията се поставя началото на ожесточеното съперничество между Василий II и Самуил за първенство на Балканския полуостров.

Първите битки

През 986 г. Василий II предприема стратегия за завладяване на Българското царство. Тя се състои в превземането на крепостите една по една и така накрая да се стигне до Охрид. След като завладява някои, а други се предават, наред е Средец. Тя е силно укрепена крепост и затова Василий усърдно се подготвя за нейното превземане. В края на юни стига до стените на града с 25-хилядна войска, 20 обсадни кули и 35 каменометни машини.
Градът се управлява от Арон, който силно иска да се отличи в битка, защото по-малкият му брат Самуил вече е спечелил много сражения и затова е признат за водач на българите. Той дори е намислил да се обяви за самостоятелен владетел. Василий II незнайно как е узнал за тези негови намерения и след като обсажда Средец, предлага на Арон да признае върховенството на императора. Арон се съгласява, но при условие, че ще се ожени за дъщерята на василевса.
След 10 дни довеждат булката, но се оказва, че тя е случайна девойка. Разгневен от опита да бъде измамен, Арон заповядва на стражниците си да се приготвят за битка. Негови отряди пресрещат византийските войници, тръгнали за храна, и ги унищожават, а започват да нападат и самия лагер на ромеите. Успяват да подпалят обсадните кули и каменометните машини.
Претърпял значителни загуби и останал без продоволствие, Василий  решава да се оттегли. Самуил узнава за това и намисля да нанесе удар на византийците. Но войската им все още е многобройна, а в този момент той разполага само с 9-10 хиляди войници, така че една битка в Софийското поле няма да му донесе желания успех. Тогава той прилага тактиката на "успоредното преследване" - от Бистрица през Долни и Горни Пасарел влиза в Ихтиманското поле преди византийците.
На 17 август българите са заели удобни позиции по височините на прохода Траянови врата. Пропускат авангарда на византийската войска да премине, но когато в прохода навлизат основните сили, се нахвърлят върху тях от север, запад и изток. Сражението започва в ранни зори и продължава повече от четири часа. В него Василий II е поверил командването на войската си на Лъв Мелисин, но той е върховен главнокомандващ. Българите са предвождани от цар Роман, Самуил и Арон.  
Първи в боя влизат пешаците и три часа се бият, без успехът да се наклони на нечия страна. Тогава  Мелисин повежда конницата си в атака, защото смята, че българите нямат конница. Но той се лъже. Самуил е укрил своята в подножието на баирите около прохода и напада византийската конница по двата й фланга. Докато ромейските конници се пренареждат, за да се бият на два фронта, голяма част от тях са унищожени. След това с конницата си българите нападат ромейските пешаци и по-голямата част от тях са избити. В сражението загиват 6300 византийци и са пленени около 3000. Откарват ги в Средец, а след това са разселени в околностите на Щип, Велес и Тетово. Императорът едва се отървава, телохранителите му, арменци, успяват да го преведат през една тясна пътека извън полесражението.
Когато научава за голямото поражение на византийската войска, управителят на Месопотамия Варда Склир за втори път вдига въстание срещу властта в Константинопол. Първото е потушено от Варда Фока и Василий II отново изпраща него срещу разбунтувалия се. Този път обаче, вместо да потуши въстанието, той се съюзява със съименника си и се обявява за император. Останал без войска, Василий II се обръща за помощ към руския княз Светополк и той се отзовава. В битката при Абирос войската на двамата Варда е разбита и Василий II запазва властта си.

Нови войни, нови завоевания

Ромейският император временно забравя за заканата си да се разправи с българите, защото в други части на империята възникват сериозни проблеми. В Мала Азия и в Египет арабите отново са преминали в настъпление, в Закавказието напредват арменците, застрашени са византийските владения в Южна Италия и Източна Сицилия. Василий II обаче води успешни войни по всички фронтове, като не само запазва териториите на империята, но и ги разширява.
В същото време и Самуил значително увеличава своите владения. Той е пренесъл столицата си в Охрид и прави редица успешни походи, в които стига до Лариса на юг, на запад - до Адриатическо море, на изток - до поречието на река Тунджа, а на север - отвъд Дунав.

Възобновяване на сраженията между българи и ромеи

Укрепил позициите си в отвъдморските територии, в началото на ХI в. Василий II решава, че е дошло време за окончателното покоряване на България. През 1001-1003 г. превзема Средец и стига до Видин. Устремът му е прекършен от Кракра, който през 1004 г. нанася сериозни поражения на византийците. Близо десет години са необходими на Василий II да възстанови войската си и отново да започне настъпление срещу Самуил. След няколко по-малки сражения се стига до битката при с. Ключ, която завършва фатално за българите. Но това далеч не е толкова крупно сражение, каквото по-късно е представено във византийските и в други хроники, а по-скоро е поредната епизодична битка.
Показателно за подобно становище е последвалото само след няколко дни нападение на българската войска, предвождана от сина на Самуил - княз Гавраил Радомир. Ромеите са командвани от Никифор Вотаниат, който е фаворит-любовник 
на Василий II, защото императорът е гей. На бойното поле князът и императорският любимец се срещат лице в лице и Гавраил Радомир го пронизва смъртоносно с копието си. Изпадналият в безумна скръб Василий заповядва за отмъщение пленените български войници да бъдат ослепени...

Митът за 15-те хиляди ослепени Самуилови войни

Повечето историци приемат сведението на хрониста Йоан Скилица, че в битката при Ключ войската на Василий II пленява 15 хиляди български войници, които впоследствие императорът заповядва да бъдат ослепени. Не се обръща внимание на написаното от самия Скилица, че той не е присъствал на сражението, защото тогава още не е бил роден, и затова посочва числото 15 000 със забележката "както казват". Той не е съвременник на събитията и неговото писание датира от края на ХI в. (някъде около 1085 г.), когато вече няма живи свидетели.
Както сам посочва в своята хроника, събира сведенията си от разказите на потомци на ромейските войници, участвали в битката. В Манасиевата хроника от 1348 г. се казва, че при цар Самуил са пристигнали множество ослепени войници, което определение се е използвало за голям брой хора, но в никакъв случай не и за десетки хиляди.
Истината е по-скоро следната. Битката при с. Ключ започва на 28 юли 1014 г. Самуил поставя около 2000 войници при построената защитна стена (дема), която трябва да пази неговия тил. Това са повечето възрастни хора (по днешному запасняци) и слабо въоръжени. При това на тях не им се е заплащало както на редовната войска.
Василий II узнава как точно стоят нещата и изпраща 5300 тежко въоръжени войници, които да ги нападнат в гръб. В завързалата се битка около 500 от българските войници са убити, а останалите са пленени. Ако императорът е искал да си отмъсти за нанесеното му тежко поражение при Траянови врата през 986 г., логично би било да избие пленниците или да ги ослепи, както това става по-късно. Вместо туй за тях е изграден лагер, в който са държани като военнопленници. Тогава обаче той, под въздействие на страшната болка от смъртта на своя фаворит и любовник Никифор (според някои източници Михаил), за да отмъсти за него, заповядва пленниците да бъдат ослепени, като на 100 души се остави по един едноок да ги води. Но става въпрос не за 15 хиляди, а за около 1500.

Съдбата на ослепените

На 4 октомври 1014 г. хваналите се за въжета на групи от по 100 души с избодени очи, всяка водена от един с едно око, стигат до Охрид. При вида им Самуил получава сърдечен удар и след два дни умира...
Жителите на столицата ги посрещат съчувствено - хранят ги, дават им дрехи, защото техните са изпокъсани, но смятат, че те не са защитили както следва честта си на български воини, като са позволили да бъдат пленени, докато древният боен завет на техните прадеди повелява: "Победи или умри!"
Те също осъзнават вината си и напускат столицата. Отправят се в неопределена посока. По пътя много от тях умират от изтощение и глад, останалите обаче продължават да вървят. Настъпването на зимата ги заварва в южните склонове на Рила. Намират изворче, от което утоляват жаждата си и мият лицата си с вода от него. И става чудо - някои проглеждат с едното, а други - и с двете си очи. Решават да се установят на това място, правят си колиби и така се създава село Добърско. То съществува и днес, както и целебното изворче. Има стотици случаи на хора с нарушено зрение, които, като са измили 6-7 дни наред очите си с вода от него, свалят завинаги очилата...

Житейски успоредици

Самуил и Василий II са родени през една и съща година - 958-а. Самуил умира през 1014-а, а Василий II - през 1025-а.
Приживе и двамата са били велики владетели. Самуил премества границите на България на север до река Олт в днешна Румъния, а на юг - до Пелопонес в днешна Гърция.
Василий II завладява огромни територии в Азия и Византия се разпростира на площ от 1,5 млн. кв. км - тогава тя е най-голяма през цялото й съществуване.

Идеята за Византийско-българска империя

 Има сведения, че Василий II е замислял създаването на обединена Византийско-българска държава - могъща империя. Всъщност доколкото е съществувала такава идея, тя не е негова, а на баща му Никифор II Фока, който е бил император. За целта той влиза в преговори с цар Петър и се стига до сгодяването на Василий с княгиня Далина - дъщеря на българския владетел. По този начин е щяло да се постави началото на византийско-българска династия, която да управлява дуалистичната монархия. Това става през 969 г., няколко месеца преди старият цар да умре.
Следващата година Никифор II Фока е убит от заговорници. Руският княз Светослав нахлува в България, превзема Преслав, влюбва се в Далина и я отвежда в Киев. Василий II не скърби, че е изгубил годеницата си. Той никога не я е виждал, но освен това вече се е ориентирал към мъжката любов...

Историците разказват...

Българският цар обръща в бягство войската на Василий II и я преследва чак до Цариград. Българите вземат голяма плячка, включително и царската шатра със съкровищата.
                        Матей Едески


Самуил завладял цялата българска и ромейска земя и е толкова прочут, че още е в устата на българите.
                         Ставрикий


Българският цар е ненадминат по храброст и сила.
                   Из житие на Св. Никон    


Императорът бил силно смутен от дързостта на българите, която заплашва Ромейската империя.
                           Лъв Дякон


Победи, драми и трагедии

През 958 г. се ражда четвъртият син на комит Никола и съпругата му Рипсимия, когото наричат Самуил. През 976 г. умира император Йоан Цимисхий и това се използва от комит Никола и синовете му Давид, Мойсей, Арон и Самуил официално да обявят независимостта на Западните земи. През следващата година Самуил организира въстание в Северозападна България, което се ръководи от местните аристократи Боян и Петър. То е успешно и те предават властта на тези области на комитопулите.
През 976 г. посрещат Роман и го провъзгласяват за цар, а Самуил става началник на войската. През 990 г. се жени за Агата, от която има син Гавраил Радомир и дъщери Теодора Косара и Мирослава. През 997 г. идва вестта, че Роман е умрял в Константинопол (преди това той е пленен от византийците) и тогава Самуил се провъзгласява за цар. Давид и Мойсей са загинали в битки, а Арон е екзекутиран, защото се е опитал да се споразумява с Византия.
Понеже отношенията с Цариград не са добри, вместо към партиарха, се обръща за благословия към папата и я получава през 998 г. Същата година води успешна война със Сърбия, а следващата - с Унгария. Нанася страхотно поражение на византийците при прохода Траянови врата през 986 г., но през 1014 г. губи битката при с. Ключ. Умира на 6 октомври 1014 г. и е погребан на малкия остров "Св. Ахил" в Преспанското езеро.



Самуиловата крепост в Охрид

"В името на Отца, Сина и Св. Дух, аз, божият раб Самуил, увековечавам на тоя кръст спомена за баща си, майка си и брат си. Имената на починалите са: раб божи Никола, Рипсиния, Давид.
Написа се в 6501 г. от сътворението на света (993), индикт 6-и"
(Надпис на цар Самуил, открит през 1898 г. в черквата на с. Герман край Преспанското езеро)

Черквата в село Добърско, за което се смята, че е създадено от слепите Самуилови войници