16 Ноември 2024събота15:05 ч.

Петър Караангов:

Творецът се изгражда с много труд

Навсякъде, където съм работил, съм се учил и обогатявал в интелектуален аспект, споделя големият поет

/ брой: 24

автор:Продрум Димов

visibility 3368

Петър Караангов е роден на 11.11.1931 г. в Сандански. Издал е повече от 15 книги със стихотворения и поеми. Негови стихове са превеждани на всички европейски езици. Носител е на Националната литературна награда "Иван Вазов" за цялостно творчество, националната литературна награда "Изворът на Белоногата" и на годишната награда за поезия (2011 г.). През 2011 г. бе удостоен с най-високото държавно отличие - орден "Стара планина" - I степен

 

- Шествайки из поетичния свят на Петър Караангов, не може да не почувстваме дълбоката обич и сроденост завинаги с родното място - някогашното малко провинциално градче Свети Врач, днес Сандански. Оставам с впечатление, че дължиш изключително много на благородната атмосфера в семейството и родния край?
- Израснах с двамата си по-големи братя в обикновено трудово семейство - баща ми беше беден занаятчия, с майка ми, макар и неграмотна, се трудеха да ни отгледат в условията на постоянната тогавашна беднотия. И двамата се грижеха да се учим, за да се оправим по-лесно в живота. Покрай тях и ние се трудехме от малки за поминъка ни, но от родителите ни взехме и първите си уроци по любов към книгата и родния край. Затова и спомените от детството и юношеството ми са така скъпи и към тях се връщам с неукротимо чувство на умиление. Доволен съм, че имах на кого да подражавам за хубаво и кого да слушам като дете и ученик в прогимназията и гимназията, която завърших в Сандански.
- Неведнъж съм се докосвал до мигове от твоя житейски и творчески път и усещам една синовна сроденост с братя Миладинови, народните песни, обреди, които и днес крепят българщината в Пиринския край. И всичко това е втъкано с много обич и родолюбие в значителна част от стиховете ти. Споделяш ли тези мои впечатления?
- Да, разбира се. От малък баща ни неведнъж ни е разказвал интересни спомени от преживяванията си в Македония. Стремежи, борби, комити - всичко това дълбоко ме е вълнувало като дете и се е запечатало трайно в паметта ми. По-късно тези неща, без да ми се натрапват, се заселиха в съзнанието ми и започнах да се опитвам да им давам живот в някои скромни мои стихове. Доколкото съм успял, това е друг въпрос, но битът и народопсихологията на родния ми град и край не престават да живеят неизменно в мен. Аз не мога да избягам от тях.
- И все пак, кои бяха твоите първи учители по поезия?
- Малко ми е трудно да кажа. Но още преди да тръгна на училище, аз се научих да чета от братята ми, които бяха ученици. Покрай тях се пристрастих към книжки, читанки, христоматии. Това е един процес на натрупване през детството ми. Не мога да кажа, че изведнъж съм прегърнал поетичното слово. Но още оттогава съм вкусвал от стиховете на Ботев, Вазов, а по-късно и на други наши поети.
- А спомняш ли си кога застана сам пред белия лист и реши да излееш напиращите в душата ти вълнения?
- За жалост не си спомням. Бях вече в София, когато се включих в студентския литературен клуб "Васил Воденичарски". За мен той беше първата ми школа, която ми отвори очите за много неща и ме поведе по пътя на литературното творчество. Инак преди това не се решавах да пиша.
- Навярно в този кръжок си се учел с други твои състуденти - литературни творци?
- Измежду тях аз бях най-малък и нямах опит за подобна сериозна творческа работа. Но макар и плахи, се учехме взаимно, заедно с Вътьо Раковски, Найден Вълчев, с когото сме близки приятели оттогава, Владко Башев, Давид Овадия...
- А кое беше първото ти стихотворение и къде беше публикувано?
- Поместиха го в сп. "Читалище", но не му помня името. Мисля, че беше един все още плах опит да се пише поезия и затова не видя бял свят и в някоя от стихосбирките ми.
- През 1952 г. завършваш успешно Библиотекарския институт. Защо се насочи към него?
- Ами любовта ми към книгите. Имах голямо желание за висше образование, но родителите ми бяха бедни и не можех да си позволя да уча повече години в София.
- Но не се примиряваш и с големи усилия от материален характер завършваш българска филология в Софийския университет. Вероятно това е била голямата ти мечта?
- Разбира се. В университета се обогатих духовно и си стъпих здраво на краката като литератор. Студентските ми години са изключително скъпи за мен. С мнозина от колегите ми останахме близки приятели завинаги.
- Може би оттам идва и голямата болка, излята в стихотворението ти "Раздяла", когато завършвате и всеки поема по своя път?
- Да, то ме връща към онези трепетни мигове в края на студентската ми младост. Това стихотворение ми звучи силно и носталгично.
- Неусетно се потопи в неспокойните води на поетическото творчество. През 1957 г. излиза от печат дебютната ти стихосбирка "Следи по пътя", последвана от "Сезоните и нашата улица" (1960), "Участие" (1964), "Годишни кръгове" (1965) и други поетични заглавия. Но може би най-щастливи преживявания ти е донесла първата поетична книга?
- Наистина беше така. И сега много я ценя. Неин редактор беше Никола Фурнаджиев. Той ме завладя с бащинската си загриженост. Беше изключително внимателен, но и прецизен, държеше за високо  художествено-естетическо ниво на стиха. Аз се вслушвах във всяка негова препоръка и не сгреших. Той ми стана първият незаменим учител по литературно творчество. Струва ми се, че Фурнаджиев усети присъствието в мен на известно дарование и затова решително ми подаде ръка. Станахме близки приятели, нерядко ме е канел да му гостувам у дома. Те бяха със съпругата му едно рядко гостоприемно семейство. У тях, пък и вкъщи, сме прекарвали незабравими вечери.
- В течение на десетилетия твоят житейски път е неделима част от националния ни литературен и духовен живот. Работил си като редактор във в. "Студентска трибуна", издателство "Български писател", сп. "Пламък", сътрудник в културния ни център във Варшава, в ДО "Българска кинематография" и като директор на Националната библиотека. Тези служебни ангажименти как се отразяваха на творческата ти дейност?
- Не мога да кажа, че са ми пречели, даже са ми помагали да опозная в по-голяма широта и дълбочина потребностите на духовното ни битие. Нещо повече - намирам за особено полезно участието ми в Студията за игрални филми, където работих близо 11 години с талантливи наши сценаристи, режисьори, филмови дейци. Навсякъде, където съм работил, съм се учел и обогатявал в интелектуален аспект.
- Но да се върнем отново към някои по-същностни и характерни твои творби. В много от тях оживява опоетизиран застрашеният от изчезване народен бит, в други възкръсва героиката на Пиринския край. В немалко стихове се изявяваш като изкусен живописец на родната природа. Как да си обясним невероятното ти пристрастие към пейзажната лирика?
- Какво да ти кажа? Ние сме щастливи, че сме се родили в такава красива страна. Родният ми край в това отношение е доста ощастливен. Кого не омайва красотата на Пирин, Огражден, Беласица? Оттам идва и вдъхновението да се пише.
- Литературната ни критика посреща с необичаен интерес появата на поетичните ти издания. За теб са писали Евтим Евтимов, Петър Динеков, Кръстьо Куюмджиев, Розалия Ликова, Симеон Хаджикосев, Петър Велчев и др. Но, доколкото ми е известно, никога не си бил огорчаван от публикуваните отзиви и рецензии.
- В това отношение не мога да се оплача и този радушен прием на творчеството ми ме е зареждал с енергия през годините. Но това е нож с две остриета. Прекалените хвалебствия и суперлативи често те главозамайват. Не съм застрахован от слабости, а те не бива да се премълчават. За съжаление днес критиката е доста голям длъжник на литературата ни.
- Петър Караангов е човек, изтъкан само от скромност и доброта, с което привличаше като магнит и добри приятели. Един от тях е и нелепо загиналият през 1966 г. Владимир Башев. Нещо за вашите отношения с този угаснал без време даровит наш млад поет?
- С Владо Башев бяхме състуденти и ме свързваше едно много скъпо и незабравимо приятелство. Заедно учехме, макар че аз съм по-голям от него, но бях стеснителен, материално също така постоянно потиснат. Той усещаше това нещо и нерядко ме е водел у тях. А те бяха едно рядко интелигентно столично семейство, в което имаше атмосфера за духовно израстване.
- А в творчески план чие влияние си изпитвал най-силно през годините?
- Стараел съм се да общувам с творчеството на много наши и чужди поети, защото човек има от всекиго какво да научи. Но ми се струва, че главно ми влияеше и въздействаше поезията на Елисавета Багряна. Тя беше и си остава за мен предпочитаната поетеса, благоговея пред нейния респектиращ талант. Сроден съм завинаги с магията на поетичното й слово, което не престава да живее в мен. И до днес не се разделям със стиховете й, нейни стихосбирки са неизменно с мен, никога не напускат даже стаята, в която спя.
- Ти прехвърли билото на 80-те и сигурно си правиш равносметка за извървения творчески път. На кои твои книги придаваш най-голямо значение?
- Мисля, че "Зимни вечери" ми донесе още навремето най-голямо удовлетворение. С нея може би предизвиках най-осезаемо вниманието на литературните ни среди.
- А имаш ли усещането, че си написал книгата на твоя живот?
- Не. Струва ми се, че все още не съм успял да кажа важни неща за нашето време, но чувствам, че няма и да успея, защото силите ми, колкото и мъчно да ми е, ме изоставят... Това трябваше да го сторя по-рано, но аз все време не намирах и го оставях, а сега е вече късно, невъзможно.
- Петър Караангов беше цял живот обществено ангажиран в СБП и БСП като непреклонен привърженик на лявата идея. Това обедняваше ли или обогатяваше твоя творчески свят?
- Мисля, че ми помагаше да опозная нещата по-добре. А що се касае до моя обществен ангажимент в политиката, винаги съм участвал съзнателно в борбата за повече социална справедливост у нас. Закърмен съм и сроден още от романтичната ми младост със социалистическите идеи и съм дълбоко убеден, че те имат бъдеще. Затова те бяха и си остават скъпото и незаменимо верую на целия ми съзнателен живот. Понасям тежко и болезнено неспирната тотална разруха на държавата и обществото ни. Немалко колеги напуснаха нашата барикада, но мнозина вече  съжаляват, почувствали се измамени. Докато аз останах там, където ми е мястото, защото истината, рано или късно, ще възтържествува.
- Какво би могъл да споделиш за съвременния литературен процес?
- За жалост по здравословни причини се отдръпнах и усамотих и това ме лиши от възможността да плувам във водите на днешното ни литературно битие. Мъчно ми е, но се примирявам, нямам друг изход. В момента поддържам откъслечни контакти с пожизнените си приятели Найден Вълчев и Христо Ганов. Има, разбира се, и други. Но заставен съм да пазя стаята. Чувствам се изоставен, никой не ме търси за нищо и това ме огорчава.
- А какво би пожелал на младите поети?
- Да бъдат взискателни към себе си, защото никой друг не може да им помогне. Човек сам се изгражда като творец, с дарование, но и с много труд.
 

В София се произвеждат 41% от БВП на страната

автор:Дума

visibility 1133

/ брой: 219

Потреблението на домакинствата ускори растежа

автор:Дума

visibility 1119

/ брой: 219

Експерт предлага по-нисък ДДС за рибата

автор:Дума

visibility 1128

/ брой: 219

Тръмп разговаря два часа с Байдън

автор:Дума

visibility 1196

/ брой: 219

Втора инстанция осъди експрезидент на Аржентина

автор:Дума

visibility 1106

/ брой: 219

Протест в Брюксел срещу крайнодесните

автор:Дума

visibility 1183

/ брой: 219

Пет години затвор грозят Марин Льо Пен

автор:Дума

visibility 1043

/ брой: 219

Медийният тероризъм

автор:Александър Симов

visibility 1176

/ брой: 219

Хронично бездействие

visibility 1135

/ брой: 219

"Символичната война" на съюзническите бомби

visibility 1127

/ брой: 219

Кой кой е в проектокабинета на Доналд Тръмп

автор:Дума

visibility 1069

/ брой: 219

 

Използвайки този сайт Вие приемате, че използваме „бисквитки", които ни помагат за подобряване на преживяването на потребителите, за персонализиране на съдържанието и рекламите, и за анализ на посещаемостта. За повече информация можете да прочетете нашата политика за бисквитките и политиката ни за поверителност.

ПРИЕМАМ