Поет на нравствената непримиримост

Трагични спазми сгърчват душата на този поет. Той чувства дълбоко, силно и разрушително. Той вижда идещия екзистенциален здрач, вглъбява се в предчувствието за физическата трансформация между живота и смъртта. Не се плаши от неизвестността на отвъдното, но иска да разбере, да проумее загадката на жизнения кръговрат. И вярва, че животът на паметта е истинският живот. Иван Есенски има едно поразително по своите внушения стихотворение - "Балада за мрака", в което разговаря с мъртвите поети:

И що за няма нощ лежи край мен

в земята на поетите, избити

все в гръб и нощем - за да бъдел ден?

И що за ден - креслив, нечистоплътен -

в прокисналия български живот?

Народ да вземе някой да измъти,

че тук това е вече ненарод!

Скритите цитати от големи български поети с трагична съдба (както е в това стихотворение с препратките към Христо Смирненски и Димчо Дебелянов) помагат на Иван Есенски да се фокусира в координатите на честта, достойнството и доблестта. От една страна, е съзнанието за духовна близост, приемственост с великите сенки на миналото, от друга обаче - е ужасът и отвращението от съвремието, което е издигнало като висша житейска цел софрата, жалкия личен интерес, тържеството на търбуха. 

Този поет разтърсващо страда, че честните песни днес не се калесват, че е пълно с тор и плява в публичното пространство на Отечеството, а народът е принуден "да се надлъгва с езика на Езоп, докато примлясква". В поезията на Иван Есенски преобладават жестоките антиномични внушения, поетическите параболи, предизвикателните оксиморони, стряскащите анжамбмани. Думите звучат като изстрели или откоси на автомат, а глобалните метафори и сравнения приличат на оръдейни салюти. 

Иван Есенски неслучайно има и стихотворение със заглавие "Литургия за Иван Динков". Очевидна е близостта в поетиката на двамата. Но нашият автор не имитира и не се влияе от трагичната тоналност на Динковата поезия, а със същата рязкост, острота и взривоопасност дори на емоцията възкликва:

Робско време - ненаситно, мръсно.

Ненародът е навел очи,

вири храбро в джоба среден пръст, но

преклонил главицата, мучи.

"Мир да е и да не барат ляба,

па ша траем, че солтъ е кът..."

И потеглят три синджира жаби

героични песни да тъкат.

Другото е

монолог за двама.

Стой си там зад жълтата черта!

Тук така те няма, че те няма

даже в мемоара на смъртта.

Това е поезия на нравственото разкаяние, но и несъгласие, на жестоката самооценка, но и призив за борба. Призив към заспалите души да се опитат да се изтръгнат от небулозата на нихилизма и лотофагията, в които са потопени и спят мъртвешкия си сън сякаш цяла вечност. Защото за поета дори и минутата, в която човек не живее достойно, не се бори не само за свобода, но и за духовно съвършенство, е цяла вечност. 

Непростимо е съвременният българин да бъде обладан от такова овчедушие, примирение и плебейски страсти, щом има в историята си велики поети и хора на духа. Редица стихотворения на Иван Есенски, които носят посвещения на други поети, например Петър Караангов, Нико Стоянов,  Добромир Тонев и т.н., говорят за духовното родство и братство между мъртвите и живите поети. Всъщност за Иван Есенски няма мъртви и живи поети, ако поезията е истинска. Затова и той възкликва:

И там, между небето и смъртта,

ще се разминат нейде в необята

изящната душа на песента

и глухата душа на пустотата.

А тук, сред тая вълча тишина,

в която и сълза не се обажда,

ти просто ще приличаш на една

замръзнала в снега солена сажда.

Иван Есенски обладава няколко разнообразни таланта - той е ярък и оригинален поет, изискан и рафиниран есеист и публицист и блестящ преводач, главно от руски език. Но връх на преводаческите му постижения са преводите на Йосиф Бродски - един от най-трудно преводимите по всеобща преценка на специалистите световни поети. 

В поезията Иван Есенски е суров, елиптично затворен в строги и може да се каже аскетични поетически конструкции, в есеистиката и прозата е пластичен, понякога сладкодумно велеречив и разточителен по посока пресъздаване на детайли и дори незначителни наглед подробности и нюанси. А в преводите на Йосиф Бродски откриваме удивително дълбоко вчувстване и съпреживяване на идеята на автора, талантливо следване на вътрешната ритмика, особеното и причудливо римно многообразие и понякога почти непреводимата игра на думи. 

Освен всичко друго Иван Есенски се откроява в многогласия хор на съвременната българска литература и със своя твърд и непреклонен характер на автор, който не желае да прави естетически компромиси и който отстоява достойно и докрай творческите си концепции и гражданско поведение.