Трябва да спрем некадърните и ограничените

Кольо ГЕОРГИЕВ е роден на 26 декември 1926 г. в с. Голямо Ново, Търговищко. Участник е в антифашистката съпротива, заради което още шестнайсетгодишен е осъден и излежава присъда в затвора. Завършва висше образование в Съветския съюз. Бил е редактор във в. "Работническо дело" и кореспондент в Москва, журналист в Радио София. Драматург на Младежкия театър от 1974 до 1978 г., директор на Театър София.  От 1991- 1993 г. е председател на Съюза на българските писатели и на агенция "София-прес".
Автор е на сборниците с разкази "Най-хубавото на този свят", "Лека нощ, татко", "Болка отляво", "Сбогом на белите лебеди" и др. ; на пиесите "Съдии на самите себе си", "Четвърта-пета степен по скалата на Рихтер" и др.
Носител е на Вазовата литературна награда и наградите "Елин Пелин" и "Йордан Йовков".


- Как понасяш жегата?
- Снизходително. Понасям еднакво добре и горещините, и студа. Имам известен тренинг. Живях доста години на северните широти, скитал съм и по южни, затова съм свикнал с температурните разлики.
- А политическата жега?
- Обръгнал съм. Натрупал съм достатъчно опит  и не ми се иска да вярвам, че това, което се говори, и както се говори, в публичното пространство го казват държавници и професионални политици. Не вярвам в адекватността на политиците -  не толкова в липсата на адекватност между техните думи и дела, колкото между техните мисли и дела и потребностите на реалния живот.
- Казваш, че не са адекватни, а не допускаш ли, че зад тях се крият едни добре пресметнати лични интереси?
- Това е друг  аспект на темата. Размишлявайки над житейските и творческите си наблюдения, стигнах до изводи, които са непоклатими. Ще цитирам редове от моя прозаична книга, която е публикувана преди доста години: "Като би трябвало да бъде поверявана на най-добрите и кадърни индивиди, властта е опасна и коварна, защото, опирайки се на добродетелите на своите притежатели, тя може да легализира и прикрива техните недостатъци и пороци".
- Не ти ли се струва, че от Освобождението насам мнозинството от българските политици гонят личния си интерес, а не някакви идеи, каузи и т.н.?
- Ако беше така, нямаше да има нужда да се пишат истории, летописи и пр. Щяхме просто да казваме направо: В България всичко върви след личния интерес...
- Още Алеко го е написал, за жалост...
- Алеко не пише българската история. Творчеството му засяга само една страна от националната ни народопсихология, която е повлияна от много сложни обективни причини. Не възприемам фейлетоните и пътеписите на Алеко като фундаментална дефиниция за българския народ. Те са ярки като литература, но не съдържат философски обобщения, каквито им се приписват.
- Казваш, че разказът е твоят жанр, че в него се чувстваш най-уверено като писател. Така ли е?
- Да, аз предпочитам разказа. Той най-много съответства на моите сетива, на моите емоционални и интелектуални реакции.
- Автор си на внушителна драматургия. Какво е за теб театърът?
- Написал съм към десетина-петнадесет пиеси, като почти всички от тях са играни на българска сцена, с изключение на 3-4. Някои от тях са поставяни и в чужбина. Защо съм ги написал? Понеже много събития от живота, в които съм участвал, са готови сюжети за драматургични произведения. Моята цел е била да покажа как обществото става безразлично и безсилно да промени процеси и действия, които компрометират идеите. Това бяха моите творчески "предупреждения" за опасността от деградиране  на чувството за самосъхранение на социалистическото общество, което се оказа вярно.
- В пиесата "Съдии на самите себе си" ти всъщност прозря провала на номенклатурния социализъм, ерозията на морала и срива на системата...
- Живял съм в Съветския съюз близо 10 години. Видял съм в "оригинал" реализацията на възвишени идеи, научил съм много за болшевишката политическа система - не от дисиденти и професионални антикомунисти. Прочел съм много книги, продължавам да чета и мисля, че съм открил за себе си причините за провала на системата.
- По-точно какво си видял и какво си научил?
- Наблюдавал съм как се създаваше социализмът, с какво той предизвикваше одобрението и омразата, безразличието и съчувствието на много хора. Видях и разбрах в края на краищата защо не можа да се вкорени в действителността и се стигна до неговия провал.
- Защо?
- Може би защото липсваше инстинкт за самосъхранение на обществото. По-точно понеже политиците, ръководителите и лидерите на партията бяха лишени от дарбата да видят и да осъзнаят слабостите и недостатъците на системата. Ако те бяха в състояние да проумеят това, може би щеше да е по-реален шансът за преодоляване на извращенията, да бъде продължен животът на социалистическата система.
- На какво се дължи провалът на "реалния социализъм" - на дефекти в самата система или на грешки, допуснати от водачите и лидерите?
- Съвкупно. Самата система имаше нужда от премахването на политико-идеологическите дефекти, но не по модела на Горбачов, който доведе системата до окончателния й срив и провал.
- А какво представлява днешната българска система: див капитализъм или някаква още по-изродена обществена формация?
- В чист вид нито социализъм, нито капитализъм. То е все едно психично увреден да нахълта в сносно подредено жилище и да започне да разхвърля всичко, понеже не му харесва как е подредена стаята.
- Има ли система въобще?
- Една част от хората не виждаха алтернатива на системата в миналото. Но когато социализмът  изгуби своите позиции, много негови привърженици се изметнаха, възприеха противоположните възгледи, някои станаха антикомунисти. За тях тази система не е съществувала.
- Къде сме днес над 20 години след промяната и т.нар. преход?
- Мисля, че в историята на България няма друг период на сегашната безидейност и хаос в политическото мислене, както през последните 20 години. В този период още не е формиран елит от политически ръководители и дейци, истински разтревожени от бедственото положение, в което изпадна нашият народ. Дали той е харесвал социализма или не, е друг въпрос, но той никога не е предполагал, че ще изпадне в такава унизителна и трагична бедност и мизерия, каквато е сега. А защо се стигна дотам, аз мисля, че причината е в характера на българското развитие, в политическата ни култура и цивилизованост след Освобождението. Ние нито като комунисти, нито като социалисти, нито като демократи можахме да дефинираме същността на българския национален идеал. В дъното на тази драма стои фактът, че България никога не изживяла класическия Ренесанс, който е шлифовал мисленето на хората и авторитета на институциите. Това ни липсва точно толкова време, колкото е траяла липсата на национална цивилизованост и свобода - пет века, че и повече. На Запад през това време най-видните представители на науката и изкуството, на морала и просветата са влияли за оформяне образа на красивия, на добрия, на изящния човек; възвисявали са представата за него, като създаден по подобие на Бога.
- ...Стигнахме до Библията. Дали обаче нещата не са по-прости и не опират до разминаването между идея и личен интерес?
- Сигурно е така. Сигурно има някакъв дефект в мисленето на човека, тъй като много неща в неговия живот, погледнати от дистанцията на времето, изглеждат необясними, а те са всъщност  продиктувани от някакъв груб интерес - личен и материален, който му пречи да се издигне до Божественото.
- А къде е българската интелигенция в това "време разделно"?
- Не мога да обвинявам творческата интелигенция. У нас, общо взето, нейните творци са от второ, трето поколение. Ние нямаме потомствени династии, както на Запад. Но на нашата интелигенция това пък е помагало да бъде по-близо до народа, да разбира тревогите, мъките, чувствата и възторзите на хората.
- Какво мислиш за политическата класа?
- Лично мен ме озадачава и разочарова това, че и леви, и десни политици и държавници все повече се отдалечават от понятията за солидарност, не си правят труда да избягват рецидивите на отблъскващите демагогия и двуличие. От трибуната на парламента убеждават народа, че финансовите ресурси не стигат за заплати, майчински надбавки и мизерни пенсии; хленчат, че нуждаещите се в края на краищата са техните майки и бащи, а досега никой от тях не предложи да се премахнат аморалните при сегашната ситуация трикратни на година индексации на депутатските възнаграждения при еднократното за четири години жалко увеличение на някои пенсии.
- Каква е твоята прогноза за близките години?
- Прогнозата ми е, че хората, които искат да служат честно на своя народ като политици и държавници, трябва да разберат, че не може да  имитират добродетели. Да бъдеш ръководител това означава да жертваш ако не целия си живот и шансовете си, поне нещо от личния си интерес.
- Защо бедните хора не припознаха БСП на миналите избори за евродепутати като "своя партия"?
- Защото социалистите принизиха или ограничиха ролята на понятието "вяра". Тук нямам предвид нито Библията, нито Свещеното писание.
- А какво имаш предвид?
- Каузата, но като лично убеждение, че човек трябва да се опира на онова, което съществува в него - да бъде убеден във вярата си, че когато върши нещо, той го прави не за собствена полза, а за другите - за онези, които не са в графата негови близки и роднини. Първо, такъв ръководител трябва да вярва и да се опазва от всякакви съблазни. Второ, когато заеме някакъв пост, да може да каже: "Не искам да ви се хваля, но вижте как аз постъпих еди-кога си, и разберете как трябва да постъпвате и вие". Личният живот на политика не трябва да бъде скрит и потаен, а  хората да знаят по всяко време дали той е достоен да служи за подражание.
- Какво пречи на БСП да бъде припозната от българското общество като изразител на неговите интереси?
- Това, че през последните 60-70 години партията все повече страда от "синдрома на властта". Идеята, морала, културата, философията тя подчинява на стремежа да се добере по-бързо до властта и по-скоро нейните ръководители и дейци да заемат върхови постове и да нямат никаква конкуренция. Това в еднаква степен се отнася почти за всички партии, за модела на българската демокрация и системата на държавно управление. Но аз не мисля, че нещата са толкова зле и че от лошо ще отиваме към по-лошо.
- Значи ти си оптимист за бъдещето. Какви са основанията на твоя оптимизъм?
- Ако сега положението у нас е отчайващо, това се дължи не само на недостатъците на старата система и неспособността ни да създадем нова, по-добра. Причината е в геополитическата ситуация. Днес няма в света нито една държава или общество, в които да е премахнато злото, което произтича от бедността.
 Как може човечеството да бъде спокойно и да твърди, че се движи към върховете на обществената еволюция, когато бедността непрекъснато се увеличава право пропорционално на все по-богатите? Как може всяка година да расте броят на милионерите, милиардерите и мултимилиардерите? Как може това общество да създава "морален" модел, според който всички трябва да станат богати? Това е невъзможно.
- Какво мислиш за бъдещето на България?
- Алтернативата е да изчезнем като народ и държава, което за мене е неприемливо. Надявам се да бъдат отстранени от политиката онези, които поради своята некадърност и ограниченост водят България към самоунищожение. Надявам се те да бъдат отстранени от кормилото на нашата българска съдба. Надявам се. И съм сигурен, че ако не ни е съдено да изчезнем, непременно ще намерим начин да се управляваме по-умно и по-справедливо, отколкото сега.
- Каква е твоята житейска максима?
- Надявам се!